Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Уил отговори по-тихо, отколкото Теса очакваше.

— Разбирам това. Но ако той крие нещо…

— Всеки крие нещо — избухна Теса, като изненада дори себе си. — Има неща, от които се срамува, но това не означава, че ти влизат в работата. Ти самият не споделяш всичко с всички, не е ли така?

Уил изглеждаше разтревожен.

— За какво говориш?

За родителите ти, Уил. Защо си отказал да ги видиш? Защо няма къде другаде да отидеш, освен тук? И защо ме изгони от тавана?

Ала Теса не зададе нито един от тези въпроси. Вместо това каза:

— Какво да кажем за Джем например? Защо не ми каза какво му е?

— Джем? — Уил звучеше искрено изненадан. — Ами той не искаше. Смята, че е нещо лично, и то е така. Ако си спомняш, аз бях против това да ти каже. Джем мисли, че ти дължи обяснение, но това не е така. Не дължи нищо на никого. Няма никаква вина за това, което му се е случило, и въпреки това го е срам…

— Но той няма от какво да се срамува.

— Ти може и да мислиш така. Други обаче не виждат никаква разлика между болестта му и пристрастяването към наркотици. Презират го за това, че е слаб. Сякаш би могъл да се справи, ако има нужната воля — Уил звучеше изненадващо огорчено. — Някои са му го казвали в лицето. Не исках и ти да му го кажеш.

— Никога не бих му казала такова нещо!

— А аз откъде бих могъл да зная какво би му казала? — попита Уил. — Та аз не те познавам, Теса. Не повече, отколкото ти мен.

— Ти и не искаш някой да те познава — сопна му се тя. — Няма и да опитвам. Но не си въобразявай, че Джем е като теб. Може би той предпочита хората да знаят истината за него.

— Не си мисли — очите на Уил потъмняха, — че познаваш Джем по-добре от мен.

— Ако толкова те е грижа за него, защо не правиш нищо, за да му помогнеш? Защо не търсиш лек?

— Нима мислиш, че не съм опитвал? Нима мислиш, че Шарлот не е търсила, че Хенри не е търсил, че не сме наемали магьосници, че не сме плащали на информатори, че не сме молели за помощ? Нима смяташ, че смъртта на Джем е нещо, което сме приели, без дори да се опитаме да я предотвратим?

— Джем ми каза, че ви е помолил да спрете да търсите — отвърна Теса, спокойна пред гнева му. — И вие сте го послушали. Така ли е?

— Казал ти го е значи.

— Така ли е?

— Няма нищо, което можем да направим, Теса. Лек няма.

— Няма как да знаеш това. Можете да търсите, без да му казвате. Може да се появи лек. Дори най-малкият шанс…

Уил повдигна вежди. Светлините в коридора правеха сенките под очите му по-тъмни, подчертаваха скулите му.

— Значи мислиш, че трябва да пренебрегнем волята му?

— Мисля, че трябва да направите каквото можете, дори това да означава да го излъжете. Не зная как приемате смъртта му.

— А аз мисля, че не знаеш, че понякога изборът е между това да приемеш неизбежното или да полудееш.

Зад тях в коридора някой учтиво се изкашля.

— Какво става тук? — попита познат глас.

Теса и Уил бяха така погълнати от разговора си, че не бяха чули Джем да приближава. Уил подскочи гузно, преди да се обърне към приятеля си, който наблюдаваше и двамата с учтив интерес. Джем бе облечен добре, но изглеждаше сякаш току-що се е събудил след прекарана треска. Косата му бе разрошена, а бузите му горяха.

Уил изглеждаше изненадан и не съвсем доволен от това, че го вижда.

— Защо си станал от леглото?

— Срещнах Шарлот в коридора. Каза ми, че се събираме в гостната, за да си поговорим с брата на Теса — гласът на Джем бе спокоен. От изражението му бе невъзможно да се разбере каква част от разговора на Теса и Уил бе дочул. — Чувствам се достатъчно добре, най-малкото, за да слушам.

— О, чудесно, всички вече сте тук — появи се и Шарлот, забързана по коридора. Зад нея вървеше Хенри, а от двете й страни — Джесамин и Софи. Джеси се бе облякла в една от най-хубавите си рокли, в тъмносин муселин, забеляза Теса. Освен това носеше сгънато одеяло, а Софи — поднос с чай и сандвичи.

— Тези за Нат ли са? — попита Теса изненадана. — Чаят, одеялото…

Софи кимна.

— Госпожа Брануел прецени, че сигурно ще е гладен…

— И че ще му е студено. Снощи трепереше силно — намеси се нетърпеливо Джесамин. — Нали може да му занесем тези неща?

Шарлот погледна към Теса за одобрение, с което я обезоръжи напълно. Шарлот щеше да е мила с Нат. Просто си бе такава.

— Да. Той ви очаква.

— Благодаря ти, Теса — каза меко Шарлот, отвори вратата на гостната и влезе заедно с останалите. Когато Теса понечи да ги последва, почувства нечия ръка върху рамото си, толкова леко, че едва я усети.