Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Не мисля — каза Уил и погледна остро Теса. Тя си спомни как я бе предупредил да не уморява Джем с присъствието си и стана, след което оправи полите си.

Джем я погледна тъжно.

— Трябва ли да си тръгваш? Надявах се да останеш, като грижовен ангел, но щом трябва, бягай.

— Аз ще остана — малко остро каза Уил и се тръшна на стола, от който Теса току-що бе станала, — и ще бъда твоя грижовен ангел.

— Не става. Не си така приятен за гледане, както Теса — рече Джем и притвори очи, докато се отпускаше отново на възглавницата.

— Колко грубо. Мнозина, които са спирали погледа си върху мен, са сравнявали изживяването с това, да се взрат в пладнешкото слънце.

Джем дори не отвори очи.

— И са прави. Причиняваш главоболие.

— Освен това — каза Уил, този път поглеждайки към Теса, — не е съвсем честно да държим Теса далече от брат й. От сутринта не е имала възможност да го види.

— Това вече е вярно — премигна Джем. Очите му бяха сребристочерни, потъмнели за сън. — Приеми моите извинения, Теса. Почти забравих.

Теса не отговори. Бе ужасена, че Джем не е единственият, забравил почти напълно брат й. Всичко е наред, искаше да каже тя, но очите на Джем отново се затвориха и тя реши, че е заспал. Докато го гледаше, Уил се приведе и зави гърдите му.

Теса се обърна и излезе толкова тихо, колкото можеше.

Светлината в коридора бе приглушена или пък в стаята на Джем бе по-светла. Теса остана за миг неподвижна, премигвайки, докато очите й свикнат. Сетне се стресна.

— Софи?

Момичето изглеждаше като бяло петно в сумрака — бледо лице и бяла шапка, която висеше от ръката й за една от вървите си.

— Софи? — попита Теса. — Случило ли се е нещо?

— Той добре ли е? — попита Софи със странно треперещ глас. — Ще се оправи ли?

Твърде изненадана, за да разбере въпроса, Теса попита:

— Кой?

Софи я погледна. Очите й бяха тъжни, толкова тъжни.

— Джем.

Не господин Карстерс или дори господин Джеймс. Просто Джем. Теса я погледна изумено и внезапно си спомни.

„Нищо лошо няма да обичаш някой, който не отвръща на чувствата ти, стига да си струва. Стига да го заслужава.“

Разбира се , помисли си Теса. Толкова съм глупава. Тя е влюбена в Джем!

— Той е добре — отвърна тя с колкото се може повече нежност. — Сега си почива, но преди малко се бе изправил и разговаряше. Скоро ще е на крака, убедена съм. Но ако искаш да го видиш…

— Не! — веднага извика Софи. — Това не е редно. Не е правилно.

Очите й блестяха.

— Задължена съм ви, госпожице. Аз…

После се обърна и забърза по коридора. Теса остана загледана след нея, объркана, изненадана. Как бе могла да пропусне това? Как можеше да е толкова сляпа? Колко странно бе, че можеше буквално да се превръща в други хора и все пак бе неспособна да се постави на мястото им.

Вратата към стаята на Нат бе открехната. Теса я отвори тихо и се вмъкна вътре.

Брат й се подаваше изпод купчина завивки. Мъждукащата светлина от догарящата свещ осветяваше светлата му коса, разпиляна върху възглавницата. Очите му бяха затворени, гърдите му се надигаха и спускаха равномерно.

На креслото до него седеше Джесамин. Тя също бе заспала. Русата й коса се бе изплъзнала от кока и къдриците й падаха свободно по раменете. Някой бе метнал тежка вълнена завивка върху нея и ръцете й я стискаха, вдигнали я до гърдите. Изглеждаше по-млада и ранима. Нищо не подсказваше, че това е момичето, убило гоблин в парка.

Толкова е странно, кое вадеше на показ нежното у хората , помисли си Теса. Никога не бе това, което очакваш. Също така тихо, както бе влязла, тя се обърна, излезе и затвори вратата зад себе си.

Теса спа неспокойно тази нощ. Непрекъснато се събуждаше, а сънищата й бяха пълни с механични същества, които протягаха метални ръце, за да я хванат и разкъсат. Накрая това се превърна в сън за Джем, който лежеше в легло, а върху него валеше сребърен прах, подобно на сняг, който изгаряше завивките на момчето. Накрая подпали и цялото легло, а Джем продължаваше да спи, без да чува предупредителните писъци на Теса.

Накрая тя сънува Уил, който стоеше пред „Сейнт Пол“, сам, под светлината на бялата луна. Носеше черно моряшко палто и руните върху кожата му бяха така видими под небето. Погледна към Лондон като злонамерен ангел, заклел се да спаси града от собствените му кошмари. А самият град спеше, без да знае, без да се интересува.

Теса се събуди от глас, който прозвуча в ухото й, и ръка, която разтърси рамото й.

— Госпожице! — бе Софи, а гласът й бе настоятелен. — Госпожице Грей, трябва да се събудите. Става дума за брат ви.