Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Джем обърна лице по посока на вратата, без да отваря очи.

— Уил?

Тогава Уил направи нещо, което изуми Теса. Той се насили да се усмихне и рече с почти весел глас:

— Доведох я, както ме помоли.

Очите на Джем се отвориха. Теса почувства облекчение, когато видя, че те са възвърнали нормалния си цвят. Ала пак изглеждаха като сенки върху бледото му лице.

— Теса — каза той, — толкова съжалявам.

Теса погледна към Уил, не бе сигурна дали за позволение да говори или за напътствие, ала той гледаше право напред. Бе очевидно, че няма да помогне. Без да го поглежда повече, тя прекоси забързано стаята и седна на стола до леглото на Джем.

— Джем — каза тихо тя, — няма за какво да съжаляваш или да ми се извиняваш. Аз съм тази, която трябва да се извини. Не си направил нищо лошо. Аз бях мишена на тези механизми, не ти. — Тя нежно потупа завивката. Искаше да докосне ръката му, но не смееше. — Ако не бях аз, нямаше да те наранят.

— Да ме наранят — Джем произнесе думите с въздишка и почти погнуса. — Те не ме нараниха.

— Джеймс! — каза предупредително Уил.

— Тя трябва да знае, Уилям. Иначе ще се обвинява, че вината е била нейна.

— Бил си болен — каза Уил, без да поглежда към Теса. — Никой няма вина. — Той замълча за момент. — Но мисля, че трябва да бъдеш внимателен. Все още не си съвсем добре. Разговорите ще те изтощят.

— Има и по-важни неща от това да бъда внимателен — Джем се помъчи да се изправи. Мускулите на врата му изпъкнаха, докато се надигаше. Сетне отпусна гръб на възглавниците. Когато проговори отново, леко се задъхваше. — Ако това не ти харесва, няма защо да оставаш, Уил.

Теса чу как зад нея вратата се отваря и затваря с тихо изщракване. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че Уил е излязъл. Не можа обаче да не почувства лека болка. Винаги бе така, когато той си тръгваше.

Джем въздъхна.

— Голям инат.

— Но е прав — каза Теса, — поне за това, че няма нужда да ми казваш нещо, което искаш да остане в тайна. Нищо от станалото не е по твоя вина.

— Не става дума за вина — рече Джем, — но мисля, че трябва да узнаеш истината. Криенето й рядко помага за каквото и да било.

Той погледна към вратата за момент, като че имаше предвид отсъстващия в момента Уил. После отново въздъхна и прокара ръце през косата си.

— Знаеш ли, че през по-голямата част от живота си съм живял в Шанхай, с родителите ми? Че израснах в Института там?

— Да — каза Теса, като се зачуди дали той все още не е леко замаян, — каза ми го на моста. Каза също, че те са убити от демон.

— Янлуо — каза Джем с омраза. — Този демон имаше зъб на майка ми. Тя бе убила неговите малки. Имаше гнездо в малък град на име Лидзян и там те се хранеха с децата на тамошните хора. Тя изгори гнездото и успя да избяга преди демонът да я хване. Години наред Янлуо подготвяше отмъщението си — Великите демони да живеят вечно, — без да забравя стореното. Когато бях на единайсет, Янлуо намери слабо място в заклинанието, което предпазваше Института, и се промъкна вътре. Демонът изби стражите и плени семейството ми, като прикова всички ни за столове в голямата зала. След това се залови за работа.

Гласът на Джем звучеше глухо.

— Янлуо започна да ме изтезава пред родителите ми. Отново и отново вкарваше в организма ми изгаряща демонична отрова, която изпепелява вените и руши разсъдъка. Два дена изкарах в халюцинации и съновидения за края на света. Видях как навсякъде текат реки от кръв. Чух как мъртъвците и умиращите пищят през вековете на историята. Видях как Лондон гори и из него вършеят гигантски метални създания, подобни на огромни паяци…

Той спря, за да си поеме дъх. Бе много блед, а пижамата му бе залепнала за гърдите му от пот, но само махна с ръка при тревогата на Теса.

— На всеки няколко часа то ме връщаше в реалността, само за да чуя как родителите ми пищят. След това, на втория ден, чух само майка ми. Баща ми бе притихнал. Гласът на мама бе дрезгав и изтощен, ала тя продължаваше да повтаря името ми. Не английското, а това, с което бях роден. Джиан. Все още мога да я чуя понякога. Как ме вика.

Ръцете му бяха стиснали една възглавница така, че платът започна да се разкъсва.

— Джем — каза нежно Теса, — можеш да спреш. Няма нужда да ми казваш всичко това сега.

— Помниш ли, когато ти казах, че Мортмейн е натрупал богатството си от опиум? — попита той. — Британците вкараха тонове наркотик в Китай. Създадоха народ от пристрастени. На китайски наричаме опиума „чуждоземска кал“ или „черен пушек“. До известна степен моят град Шанхай е построен от този черен пушек. Иначе не би съществувал такъв, какъвто е. Пълен е с бардаци, в които хора с празни погледи гладуват до смърт, защото единственото, което желаят, е още и още от наркотика. Готови са да дадат всичко за него. — Той я погледна. — Някога ги презирах. Не разбирах как може да са толкова слаби.