Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Какво стана? — извика той на Теса. Тя го зяпаше, все още в шок и не можеше да отговори. Гласът му се извиси, примесен с паника: — Ранена ли си? Къде е Джем?

— Не съм ранена — прошепна тя, — но Джем… припадна. Ето там.

Тя посочи към сенките зад вратата, където Джем лежеше сгърчен.

Лицето на Уил побеля като мраморна плоча. Без дори да я погледне, той се изкачи по стълбите и коленичи до Джем, шепнейки нещо с приглушен глас. Когато отговор не последва, Уил надигна глава, викна Томас на помощ, а после каза и още нещо, което Теса бе твърде шокирана, за да разбере. Може би викаше на нея. Може би мислеше, че всичко това се е случило по нейна вина. Ако не се бе ядосала толкова, ако не бе избягала, ако не бе предизвикала Джем да я последва…

Тъмна сянка се появи на осветения праг. Беше Томас, разрошен и сериозен. Без да продума, той коленичи до Уил. Заедно изправиха Джем на крака, поставили ръцете му над раменете си. Влязоха вътре, без да продумат.

Замаяна, Теса погледна към двора. Имаше нещо странно, различно. Може би внезапната тишина след целия шум. Разрушените механични създания лежаха на парчета навсякъде, а земята бе станала хлъзгава от мазната течност. Портите зееха отворени, а луната осветяваше всичко така, както бе осветила нея и Джем на моста, когато той й каза, че тя е човек.

— Госпожице Теса — гласът бе на Софи. Теса се извърна и видя силуета й на входа. В ръката й се полюляваше фенер. — Добре ли сте?

Теса се почувства жалка, че се зарадва да види Софи. Беше толкова самотна.

— Не съм ранена. Хенри обаче тръгна след създанията, а Шарлот…

— Ще се справят — Софи хвана Теса за лакътя — хайде, влезте, госпожице. Кървите.

— Така ли? — Теса изненадано докосна с пръсти челото си. Когато ги отдръпна, по тях имаше кръв. — Сигурно съм си ударила главата, когато паднах по стълбите. Дори не съм усетила.

— От шока е — каза спокойно Софи и Теса се запита колко ли пъти е правила това, превързвала е рани, миела е кръв. — Хайде, елате, ще поставя компрес на главата ви.

Теса кимна. Хвърли последен поглед към разрухата из двора, сетне се остави Софи да я въведе в Института. Следващите минути й се сториха като сън. След като Софи я заведе в гостната и я настани в едно кресло, тя излезе за малко и после се върна с Агата, която й подаде чаша с нещо топло.

Теса позна какво е по миризмата — бренди с вода. Сети се за Нат и се поколеба, но след няколко глътки нещата около нея се проясниха. Шарлот и Хенри се върнаха, оставиха оръжията на масата и извикаха Уил. Той не отговори, но затова пък дойде Томас, който дотича от коридора, запъхтян и с окървавено палто, за да им каже, че Уил е с Джем, и той ще се оправи.

— Съществата са го наранили и е изгубил кръв — каза Томас, като прокара ръка през рошавата си кафява коса. Докато говореше, погледна към Софи, — но Уил му направи иратце …

— А лекарството? — попита бързо Софи. — Взе ли си лекарството?

Томас кимна и Софи леко се отпусна. Погледът на Шарлот също омекна.

— Благодаря ти, Томас — каза тя, — може би ще провериш дали той се нуждае от нещо друго?

Томас кимна и излезе в коридора, като преди това погледна още веднъж Софи, но тя не забеляза. Шарлот седна на дивана пред Теса.

— Теса, можеш ли да ни кажеш какво се случи?

Теса потръпна. Пръстите й бяха студени, въпреки горещата чаша, която стискаше.

— Хванахте ли тези, които избягаха? Металните чудовища?

Шарлот поклати мрачно глава.

— Преследвахме ги по улиците, но на моста „Хънгърфорд“ изведнъж изчезнаха. Според Хенри е намесена някаква магия.

— Или таен тунел — добави Хенри.

Той погледна към Теса. Дружелюбното му лице бе изцапано с кръв и масло, а яркият му жакет висеше разкъсан. Приличаше на ученик, попаднал в някаква свада.

— Те от тунел ли изскочиха, госпожице Грей? — попита той.

— Не — отвърна Теса почти шепнешком. За да прочисти гърлото си тя отпи още малко от питието, което Агата й бе подала, сетне остави чашата и разказа всичко — за моста, за кочияша, за преследването, думите, които създанието бе произнесло, начинът, по който бяха нахлули в двора на Института. Шарлот слушаше с пребледняло лице. Дори Хенри изглеждаше притеснен. Софи, която бе седнала на един стол, следеше историята с напрежение на ученичка.