Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Магнус отвори уста, след това отново я затвори. Не знаеше какво да каже.

— Виждаш ли — каза Уил, — проклятието едва ли би могло да се нарече глупост. Видях го осъществено в действие. От този момент се боря да направя така, че докато съм жив, това, което сполетя Ѐла, да не сполети никого другиго. Можеш ли да си представиш това? Можеш ли? — той прокара ръце през тъмната си коса, оставяйки разбърканите кичури отново да паднат в очите му. — Да не допускаш никого близо до себе си. И същевременно да правиш така, че всеки, който би могъл да те заобича, да те намрази. Трябва да държа семейството си на разстояние от самия себе си и се надявам те да ми простят това. Всеки ден трябва да проявявам жестокост към тези, с които съм избрал да живея, за да не стане така, че те да изпитат привързаност към мен.

— Теса… — в съзнанието на Магнус внезапно изплува момичето със сериозното лице и сивите очи. — Мислиш, че тя не те обича ли?

— Да. Държах се достатъчно отвратително с нея — гласът на Уил прозвуча окаяно и злощастно и същевременно в него се долавяше ненавист към самия себе си. — Мисля, че имаше момент, когато тя бе, поне така ми се струваше, почти мъртва, разбираш какво искам да кажа, и аз я оросих като дъжд, показах й какво чувствам. Мисля, че тя ми възвърна способността отново да изпитвам чувства. Но аз я съкруших по най-жесток начин и сега тя ме мрази.

— Ами Джем? — попита Магнус, страхувайки се да чуе отговора.

— Джем така и така ще умре — каза Уил със задавен глас. — Джем е нещо, което мога да си позволя. Казвам си, че ако умре, това няма да е по моя вина. Той и без това умира, при това страдайки. Смъртта на Ѐла поне бе внезапна. Може би, независимо от мен, той би могъл да има лека смърт — и той вдигна очи, срещайки обвинителния поглед на Магнус. — Никой не може да живее съвсем без нищо — прошепна. — Джем е всичко, което имам.

— Трябва да му го кажеш — каза Магнус. — Той би избрал да бъде твой парабатай независимо от всичко, дори и да знаеше за риска.

— Не мога да го натоварвам с това знание. Той щеше да го запази в тайна, ако го помолех, но това би му причинило болка, а и болката, която причинявам на другите, щеше да го наранява още повече. Ако пък бях казал на Шарлот, на Хенри и на останалите, че държанието ми е само преструвка; че всяко ужасно нещо, което съм им казвал, е лъжа; че се скитам из улиците само за да създавам впечатлението, че съм бил навън, за да се напивам и да ходя по бордеите, когато всъщност нямам никакво желание да го правя — тогава ще спра да ги отблъсквам.

— Значи не си казвал на никого за проклятието? На никого освен на мен, на никого през всичките тези години?

— Как бих могъл? — попита Уил. — Как бих могъл да бъда сигурен, че някой нямаше да се привърже към мен, ако знаеше истината? История като тази може да предизвика съжаление, съжалението може да прерасне в привързаност и тогава…

Магнус повдигна вежди.

— Не се ли притесняваш за мен?

— Че може да ме заобичаш ? — в гласа на Уил се долавяше искрено учудване. — Не, ти мразиш нефилимите. И освен това си мисля, че вие, магьосниците, имате начини да се предпазвате от нежеланите емоции. Но ако такива като Шарлот и Хенри научат, че това, за което се представям, е само маска, ако научат за вярното ми сърце… те биха могли да ме заобичат…

— И тогава биха могли да умрат — завърши Магнус.

Шарлот бавно вдигна лице от ръцете си.

— Значи нямате ни най-малка представа къде е? — за трети път попита тя. — Уил просто си е тръгнал, така ли?

— Шарлот — гласът на Джем прозвуча успокоително. Бяха в гостната, с нейните тапети на цветя и лози. Софи бе при огъня и обръщаше въглищата с ръжена, за да се разгори огънят. Хенри седеше зад бюрото и премяташе из ръцете си някакви дърводелски инструменти; Джесамин седеше в шезлонга, а Шарлот се бе настанила в едно кресло до огъня. Теса и Джем бяха седнали чинно един до друг на дивана, което караше Теса да се чувства като гост. Бе похапнала солидно от сандвичите, които Бриджет бе донесла върху една табла, и бе пила чай; топлината му бавно проникваше в нея и стопляше вътрешностите й. — Не е нещо необичайно за него. Кога сме знаели къде се скита Уил по нощите?

— Но сега е различно. Той е видял семейството си, имам предвид сестра си. О, горкият Уил — гласът на Шарлот загрижено потрепери. — Вече си мислех, че може би е започнал да забравя за тях…

— Никой не може да забрави семейството си — остро рече Джесамин. Бе седнала в шезлонга, а пред нея имаше статив и палитра с бои; неотдавна бе взела решение да се занимава с изкуство, както подобава на едно момиче, и бе започнала да рисува, да изсича силуети, да затиска цветя и да свири на спинета в музикалната стая, въпреки че Уил казваше, че когато пее, гласът й му напомнял за Чърч, когато е в настроение да се оплаква.