Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Джем се усмихна.

— Много съобразително, Теса. Можем само да се радваме, че дойде с нас.

Той прекъсна изречението си, задавен от кашлица. Теса изплашено го погледна и дори Уил сякаш се пробуди от унинието си и го погледна изпитателно. Джем се закашля отново, притисна с ръка устата си, но когато я отдръпна, върху нея нямаше кръв. Теса видя как раменете на Уил се отпуснаха.

— Имах някаква прашинка в гърлото — увери ги Джем. Не изглеждаше болен, само много изморен, въпреки че изтощението още повече подчертаваше фините му черти.

— Пръстенът ти! — внезапно подскочи тя, когато си спомни, че той все още е на пръста й. Тя сложи копчето обратно в джоба си, след това свали пръстена на семейство Карстерс от пръста си. — Мислех да ти го върна — каза тя, слагайки сребърната халка върху дланта си — но съм забравила…

Той сплете пръсти с нейните. Независимо от асоциациите й за сняг и сиви небеса, ръката му бе изненадващо топла.

— Всичко е наред — каза той тихо. — Харесвам начина, по който ти стои.

Тя усети, че бузите й пламват. Преди да отвърне нещо, влакът изсвири пронизително. Разнесоха се викове, че вече са в Лондон, гара Кингс Крос. Влакът намали скоростта си, приближавайки перона. Глъчката се усили и се смеси със звука от спирачките на влака. Джем каза нещо, но думите му се изгубиха сред шума; сякаш искаше да ги предупреди за нещо, но Уил вече бе скочил на крака и протягаше ръка към дръжката на вратата. Отвори я широко и скочи навън. Ако не бе ловец на сенки, помисли си Теса, щеше да падне и да се нарани, но той се приземи с лекота. После започна да си проправя път през тълпата от носачи, пътници, знатни особи, пътуващи на север за уикенда с обемистите си куфари и ловджийски кучета, вестникарчета, джебчии, търговци на плодове и зеленчуци с техните колички и останалия поток от хора на голямата гара.

Джем също се бе изправил и вече протягаше ръка към вратата, но в този момент се обърна и погледна към Теса, видя изражението на лицето й, което ясно показваше, че ако той се втурне след Уил, тя няма да го последва. Погледна я отново, задържа погледа си върху нея, хлопна вратата и се тръшна на мястото срещу нея, за да изчака докато влака спре окончателно.

— Но Уил… — започна тя.

— Добре е — убедено каза той. — Знаеш го какъв е. Понякога просто иска да остане сам. Съмнявам се, че гори от нетърпение да разкаже за днешните ни преживявания на Шарлот и останалите. — И когато тя продължи да го гледа, той повтори нежно: — Уил може да се грижи за себе си, Теса.

Тя си спомни за вбесения му поглед, когато го бе заговорила, по-мрачен и от йоркширската пустош, останала зад тях. Надяваше се, че Джем не греши.

Магнус чу звука от отварянето на външната врата и спорещите гласове след това и си помисли: „Уил“. После вътрешно се засмя, че го бе помислил. Момчето ловец на сенки се бе превърнал в нещо като досаден роднина, помисли си той, прегъвайки ъгъла на страница в книгата, която четеше — „Диалози на боговете“ от Лукиан (Камила щеше да побеснее, че прегъва страниците в книгата й). Някой, чиито навици познаваш добре, но не можеш да промениш. Някой, когото можеш да разпознаеш по звука на стъпките му в коридора. Някой, който се чувства в правото си да спори с лакея, на когото му е било разпоредено да казва, че не сте си вкъщи.

Вратата на гостната се отвори и на прага застана Уил, видът му изразяваше нещо средно между триумф и покруса — което си бе цяло постижение.

— Знаех си, че си тук — обяви той, когато Магнус се надигна от дивана, провесвайки крака към пода. — А сега ще кажеш ли на този дългуч да спре да се мотае около мен? — и той посочи към Арчър, ратая на Камила и понастоящем лакей на Магнус, който се спотайваше зад Уил. На лицето му се появи сянка на неодобрение, която прерасна в гримаса на неодобрение. — Кажи му, че искаш да се видиш с мен.

Магнус остави книгата на масичката до себе си.

— А може би не искам да се видя с теб — каза той. — Казах на Арчър да не пуска никого, а не да не пуска никого, с изключение на теб.

— Той ме заплашваше — каза Арчър със съскащия си, не съвсем човешки глас. — Ще се оплача на господарката.

— Оплачи се — каза Уил, а очите му, сини и тревожни, бяха вперени в Магнус. — Моля те. Трябва да говоря с теб.