Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Какво са сторили ли? — Уил извиси глас. — Какво са сторили? Нищо. Причината е в мен. Аз съм отрова. Отрова за тях. Отрова за всеки, който ме обича.

— Уил…

— Излъгах те — каза Уил, като внезапно се дръпна от огъня.

— Възмутително — промърмори Магнус, но Уил вече не бе тук, беше се пренесъл в спомените си, което може би бе по-добре. Крачеше напред-назад, влачейки крака по великолепния килим на Камила.

— Помниш какво ти бях казал, нали? Бях в библиотеката в къщата на родителите ми в Уелс. Валеше; бях отегчен и се ровех в старите неща на баща ми. Той пазеше някои неща от живота си като ловец на сенки, неща, които не е искал да изхвърли по сантиментални причини, предполагам. Едно старо стили, само че тогава не знаех какво е това, и една малка гравирана кутия в едно тайно чекмедже на бюрото си. Мисля, че е смятал, че това е достатъчна бариера срещу любопитството на децата, само че нищо не е достатъчно, когато става въпрос за любопитството на децата. И разбира се, първото нещо, което направих, когато открих чекмеджето, бе да го отворя. Някаква лека мъгла се разстла около мен и после със свистене се издигна във въздуха, превръщайки се в жив демон. Започнах да пищя, когато видях съществото. Бях само на дванайсет. Никога не бях виждал подобно нещо. Огромни, смразяващи, нащърбени зъби и опашка с бодливи шипове, а аз нямах нищо. Никакво оръжие. Когато той изрева, аз паднах върху килима. Съществото закръжи над мен, съскайки. В този момент в стаята се втурна сестра ми.

— Сесили?

— Ѐла. По-голямата ми сестра. Нещо блестеше в ръката й. Сега вече знам какво е било — серафимска кама, но тогава нямах ни най-малка представа. Изкрещях й да излезе, но тя застана между съществото и мен. Сестра ми изобщо не знаеше какво е това страх. Никога не се бе страхувала от нищо. Никога не се бе страхувала да се изкачи на най-високото дърво, да язди най-буйния кон. Тогава, в библиотеката, също не се изплаши. Каза на съществото да се махне. То продължаваше да кръжи като огромно гадно насекомо. Тя му каза да се маха, а то само се изсмя.

Това значи било. Магнус усети как в него се надига странно чувство на съжаление и симпатия към момичето, отгледано, без да знае нищо за демоните, призоваването и прогонването им, изправило се там, без да подозира нищо.

— То се изсмя и размаха опашката си, събаряйки сестра ми на пода. След това очите му се впериха в мен. Бяха целите червени, без никакво бяло. Каза:

— Исках да убия баща ти, но него го няма и затова ще убия теб.

Бях толкова ужасен, че единственото, което можех да направя, бе да се пуля в една точка. Ѐла запълзя по килима, пресягайки се към серафимската кама.

— Ще те прокълна — продължи съществото. — Всички, които те обичат, ще умрат. Любовта им ще бъде тяхната присъда. Може да минат няколко мига, могат да минат години, но всеки, който погледне към теб с любов, ще умре, освен ако ти не се отдръпнеш от него завинаги. И нека това се случи първо с нея . Той изръмжа по посока на Ѐла и изчезна.

Магнус не можа да се сдържи да не попита:

— Тя падна ли мъртва?

— Не — продължаваше да крачи Уил. Свали сакото си и го метна върху един стол. Въздългата му коса бе започнала да се накъдря от топлината на тялото му, към която се прибавяше и топлината на огъня; бе се залепила отзад на тила му. — Тя бе невредима. Обгърна ме с ръце и започна да ме успокоява. Каза ми, че думите на демона не означават нищо. Бе си позволила да чете някои от забранените книги в библиотеката и затова знаеше какво е серафимска кама и как да я използва, и че това, което бях отворил, е Пиксис, само че нямаше представа за какво му е било на баща ни да съхранява този Пиксис. Накара ме да обещая да не казвам нищо на родителите ни, още повече в нейно отсъствие, и след това ме заведе да си легна и ми чете, докато заспах. Бях изтощен от ужаса на преживяното, струва ми се. Спомням си, че я чух да обяснява с приглушен глас на майка ми нещо за това как съм се разболял, докато ги е нямало, невинна детска треска, нищо повече. Междувременно аз се наслаждавах на суетнята около мен и демонът вече ми се струваше като някакъв едва ли не забавен спомен. Спомням си, че си представях как ще разкажа за него на Сесили — без да споменавам, разбира се, че Ѐла ми е спасила живота, докато аз крещях като дете.

— Ти наистина си бил дете — отбеляза Магнус.

— Бях достатъчно голям — отвърна Уил. — Достатъчно голям, за да разбера какво става, когато на следващата сутрин се събудих от отчаяните вопли на майка ми. Тя бе в стаята на Ѐла, а Ѐла бе мъртва в леглото си. Направиха всичко възможно, за да ме държат настрана, но аз бях успял да видя достатъчно. Тя се бе подула, имаше зеленикавочерен цвят, сякаш нещо бе започнало да я разлага отвътре. Изобщо не приличаше на сестра ми. Изобщо не приличаше на човешко същество . За разлика от тях аз знаех какво се бе случило. „Всеки, който те обича, ще умре. И ще започна от нея.“ Проклятието се бе сбъднало. И тогава разбрах, че трябва да ги напусна, че трябва да напусна семейството си, преди да съм им причинил този ужас отново. Тръгнах си още същата нощ и се отправих към Лондон.