Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Има начини — отвърна Шарлот бавно. — Мунданите, занимаващи се с черна магия, могат да удължават живота си. Някои от тези заклинания, впрочем, могат да се намерят и в Бялата книга. Ето защо, ако някой друг, извън Клейва, притежава книгата, това се смята за престъпление.

— Всички тези вестникарски писания, че Мортмейн е наследил корабната компания от баща си… — каза Джем. — Смяташ ли, че е приложил вампирския трик?

— Вампирският трик ли? — като ехо повтори Теса, опитвайки се да си спомни за нещо такова в Кодекса.

— Това е начин вампирите да запазват парите си в продължение на дълъг период от време — отвърна Шарлот. — Когато се задържат дълго време на едно място, достатъчно дълго, че на хората да започне да им прави впечатление, че не остаряват, те инсценират собствената си смърт и оставят наследството си на син, който отдавна са изгубили, или на племенник. И ето че един прекрасен ден племенникът се появява, приликата с баща му или чичо му е невероятна, но всъщност това е самият той и той получава парите. И това продължава с поколения. Може би Мортмейн просто е завещал компанията на самия себе си, за да прикрие факта, че не остарява.

— Значи се представя за собствения си син — каза Теса. — Което освен това би му дало основание да смени насоката на развитие на компанията, да се върне във Великобритания и да започне да се занимава с механизми и неща от този сорт.

— И вероятно това е причината да напусне къщата в Йорк — каза Хенри.

— Само че това не обяснява защо там се е настанило семейството на Уил — продължи да размишлява на глас Джем.

— Или къде е Уил — добави Теса.

— Или къде е Мортмейн — обади се Джесамин, с някакво подобие на мрачно ликуване. — Остават само девет дни, Шарлот.

Шарлот отметна глава назад върху ръцете си.

— Теса — каза тя. — Не исках да те моля за това, но това бе и причината да те изпратим в Йоркшир, длъжни сме да опитаме всичко. В теб ли е копчето от палтото на Старкуедър?

Без да казва нищо, Теса извади копчето от джоба си. То бе кръгло, от седеф и сребро, и тя усещаше хладината му върху дланта си.

— Искате да се превъплътя в него ли?

— Теса — бързо каза Джем. — Ако не искаш да го правиш, Шарлот… ние … няма да настояваме да го правиш.

— Знам — отвърна Теса. — Аз го предложих и няма да се отметна от думите си.

— Благодаря ти, Теса — въздъхна Шарлот с облекчение. — Трябва да знаем дали не крие нещо от нас и дали не ви е излъгал за нещо. За участието си в случилото се със семейство Шейд, например…

Хенри се намръщи.

— Това ще бъде мрачен ден, когато няма да можеш да се довериш на свой сподвижник ловец на сенки, Лоти.

— Този ден вече е настъпил, Хенри, скъпи — отвърна Шарлот, без да го погледне.

— Значи не искаш да ми помогнеш — унило рече Уил. Магнус бе използвал магия, за да разпали огъня в камината. В светлината на танцуващите пламъци магьосникът можеше по-добре да разгледа Уил — тъмната коса, която се виеше около тила му, фините му скули и силната му челюст, сянката, която миглите му хвърляха. Той напомняше на Магнус на някого; спомените в дълбините на съзнанието му се размърдаха, но отказваха да се избистрят. Понякога, когато са минали толкова години, е трудно да извадиш на повърхността собствените си спомени, дори тези, които си обичал. Вече не можеше да си спомни лицето на майка си, въпреки че знаеше, че е изглеждала като него, смесица от чертите на холандския му дядо и индонезийската му баба.

— Ако дефиницията ти за „помощ“ включва да те спусна в света на демоните като плъх в яма, пълна с териери, то тогава отговорът ми е „не“, не искам да ти помогна — каза Магнус. — Това е лудост, знаеш го. Върви си вкъщи и се наспи.

— Не съм пиян.

— А може би си. — Магнус прокара ръце през плътната си коса и си помисли, внезапно и ирационално, за Камила. Можеше да бъде доволен. Бе прекарал почти два часа тук, в тази стая, с Уил, без да мисли за нея. Което си бе напредък.

— Мислиш, че си единственият, изгубил някого ли?

Лицето на Уил се изкриви.

— Не го прави да звучи така. Като някаква обикновена мъка. Не е нищо такова. Казват, че времето лекува всички рани, но това предполага, че изворът на мъката има определени граници. Че има начало и край. А това е като рана, която се отваря всеки божи ден.

— Да — каза Магнус, облягайки се назад върху възглавниците. — В това е гениалността на проклятията, нали?

— Щеше да е различно, ако проклятието бе, че всеки човек, когото аз обикна, трябва да умре — каза Уил. — Можех да направя така, че да не се влюбвам. Но как да направя така, че другите да не ме обичат? Това е странно и ужасно изтощително.