Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Разбира се, че е така — бързо отвърна Шарлот. — Имах предвид да не си потопен непрекъснато в спомените, те може да са много угнетяващи понякога.

— Сигурно бихме могли да знаем какво да правим с Уил, ако не го прихващаше нещо всеки ден — каза Джесамин. — Както и да е, той не може да се грижи за семейството си най-малкото защото, ако можеше, нямаше да ги напусне.

Теса почти ахна от изумление.

— Как можа да го кажеш? Не знаеш защо си е тръгнал. Не видя лицето му при имението Рейвънскар.

— Имението Рейвънскар… — Шарлот се взираше с невиждащи очи към камината. — От всички места, на които бих могла да си помисля, че ще отидат…

— Врели-некипели — каза Джесамин, гледайки ядосано към Теса. — Поне са живи. Между впрочем, бих могла да се обзаложа, че изобщо не е мрачен; мога да се закълна, че се преструва. Винаги се преструва.

Теса погледна към Джем с надеждата, че ще я подкрепи, но той гледаше към Шарлот и погледът му бе твърд като сребърна монета.

— Какво искаше да кажеш с това — каза той, — от всички места, на които си мислела, че биха могли да отидат? Знаеше ли, че семейството на Уил се е преместило?

Шарлот понечи да каже нещо и въздъхна.

— Джем…

— Важно е, Шарлот.

Тя погледна към металната кутия върху бюрото си, където държеше любимите си лимонови бонбони.

— След като родителите на Уил дойдоха тук, за да го видят, когато беше на дванайсет, а той ги отпрати обратно… Умолявах го да поговори с тях, поне за няколко минути, но той не пожела. Опитах се да му обясня, че ако си тръгнат сега, може би никога повече няма да ги види и аз няма да мога да му съобщавам новини за тях. Той взе ръката ми и каза: „Моля те, Шарлот, обещай ми само, че ще ми кажеш, ако умрат“. — Тя погледна надолу, а пръстите й си играеха с плата на роклята. — Бе твърде странна молба за дванайсетгодишно момче, така че трябваше да му обещая.

— И предполагам си се информирала редовно за благополучието на семейството му?

— Наех Рейгнър Фел да го прави — каза Шарлот. — През първите три години. На четвъртата година той дойде при мен и ми каза, че семейство Херондейл се е преместило. Едмънд Херондейл, бащата на Уил, бил проиграл къщата. Това бе всичко, което Рейгнър бе успял да научи. Семейство Херондейл били принудени да напуснат и той загубил дирите им.

— Казахте ли за това на Уил? — попита Теса.

— Не — поклати глава Шарлот. — Той ме бе накарал да му обещая, че ще му кажа, ако умрат. Това бе всичко. Защо да добавям към нещастието му и новината, че са загубили дома си? Той никога не спомена нищо за тях. Надявах се, че може би е забравил…

— Никога няма да забрави — в гласа на Джем имаше нещо, което накара нервно движещите се пръсти на Шарлот да застинат неподвижно.

— Не трябваше да го правя — отвърна Шарлот. — Не трябваше да давам това обещание. Беше нарушение на Закона.

— Когато Уил много иска нещо — тихо каза Джем, — когато почувства нещо, той е в състояние да ти разбие сърцето.

Настъпи тишина. Устните на Шарлот бяха стиснати, а очите й блестяха подозрително.

— Каза ли нещо за това къде отива, когато си тръгна от Кингс Крос?

— Не — отвърна Теса. — Пристигнахме, той скочи и духна нанякъде, извинете, скочи и изчезна нанякъде — поправи се тя, забелязвайки по погледите им, че не бяха разбрали американския й жаргон.

— Скочи и духна — повтори Джем. — Това ми хареса. Прозвуча като той вдигна облак прах, профучавайки на собственото си погребение. Не каза нищо, само си проправи път през тълпата и изчезна. Едва не събори Сирил, който бе дошъл да ни вземе.

— Нещо не ми се връзва — измърмори Шарлот. — Защо, по дяволите, семейството на Уил ще живее в къща, която е била собственост на Мортмейн? При това в Йорк. Изобщо не предполагах, че ще се натъкнем на това. Търсим Мортмейн и откриваме семейство Шейд; отново се опитваме да го издирим и попадаме на семейството на Уил. Той ни върти в кръг, като проклетия уроборос , неговия символ.

— Каза, че Рейгнър Фел те е информирал за благополучието на семейството на Уил — обади се Джем. — Може ли да го направи и сега? Ако Мортмейн е забъркан в това… по някаква причина…

— Да, да, разбира се — отвърна Шарлот. — Веднага ще му пиша.

— Има нещо, което не разбирам — каза Теса. — Искът за обезщетение е бил подаден през 1825 г., а за ищеца се казва, че е бил на двайсет и две години. Ако е бил на двайсет и две години тогава, би трябвало да е на седемдесет и пет сега, а той не изглежда толкова стар. Изглежда на четирийсет…