Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

По дяволите , помисли си Магнус. След изтощителния ден, прекаран в изчистване на блокираща паметта магия на един от членовете на семейство Пенхалоу, имаше желание само да си почива. Бе престанал да се ослушва за стъпките на Камила в коридора и бе спрял да очаква съобщение от нея, но определено предпочиташе тази стая пред другите — тази стая, където присъствието й се усещаше в розите с бодли върху тапетите, в лекия парфюм, който се излъчваше от драпериите. С нетърпение очакваше вечерта край камината — с чаша вино, книга, и оставен на спокойствие.

А сега Уил Херондейл бе тук, с това негово изражение на болка и отчаяние, очакващ Магнус да му помогне. И ти наистина трябва да направиш нещо, помисли си Магнус, за да приглушиш тревогата, надигнала се в сърцето ти, и да помогнеш на това отчаяно момче.

— Много добре — каза той с многострадален израз. — Може би наистина трябва да останеш и да ми кажеш за какво става въпрос. Но те предупреждавам, че няма да викам демони. Не и преди вечеря. Освен ако не си открил някое неоспоримо доказателство…

— Не — Уил тутакси влезе в стаята, хлопвайки вратата в лицето на Арчър. След това се пресегна и я заключи, а после пристъпи към огъня. Той бе толкова успокояващ. През частта от прозореца, която не бе закрита от завеси, се виждаше площадът навън, потънал в здрач, и листата, които поривистият вятър гонеше по паважа. Уил свали ръкавиците си, сложи ги върху полицата на камината и простря ръце над огъня. — Не искам да викате демони.

— Ха. — Магнус вдигна обутите си в ботуши крака върху малката масичка от розово дърво пред дивана — още един жест, който щеше да вбеси Камила, ако бе там. — Това е добра новина, предполагам.

— Искам да ме изпратиш там. В царството на демоните.

Магнус бе шокиран.

— Искаш да направя какво ?

На фона на проблясващия пламък профилът на Уил бе тъмен.

— Направи портал към измерението на демоните и ме изпрати там през него. Можеш да го направиш, нали?

— Това е черна магия — каза Магнус. — Не е точно некромантия, но…

— Не е необходимо някой да знае.

— Така ли? — гласът на Магнус прозвуча рязко. — Тези неща винаги излизат наяве. И ако Клейвът разбере, че съм изпратил някой от членовете му, най-обещаващият, при демоните, в друго измерение…

— Клейвът не ме смята за обещаващ — гласът на Уил бе студен. — Аз не съм обещаващ. Аз не съм никакъв, нито някога ще бъда. Не и без твоя помощ.

— Започвам да се питам дали не си изпратен при мен, за да ме проверяваш, Уил Херондейл.

Уил се засмя леко.

— От бог ли?

— От Клейва. Който може би също е бог. Може би се опитват да разберат дали нарушавам Закона.

Уил се обърна и се взря в него.

— Аз съм убийствено искрен — каза той. — Това не е проверка. Не мога да продължавам повече така, да призовавам демони слепешката, без да съм сигурен дали този ще е правилният, непрекъснато да се надявам и непрекъснато да се разочаровам. И всеки следващ ден да е все по-мрачен и по-мрачен, защото мога да я загубя завинаги, ако ти…

— Да я загубиш? — Магнус се хвана за думата. Той седна изправен, присвивайки очи. — Всичко това е заради Теса. Знам, че е така.

Уил пламна, върху лицето му се разля червенина, която смени бледността му.

— Не е само заради нея.

— Но ти я обичаш.

Уил го погледна втренчено.

— Разбира се, че я обичам — каза най-после. — Вече си мислех, че никога няма да обичам някого, но я обичам.

— Има ли това проклятие за цел да те лиши от способността ти да обичаш? Защото това е най-голяма глупост, която някога съм чувал. Джем е твой парабатай . Виждал съм те с него. Ти го обичаш, нали?

— Джем е най-големият ми грях — отвърна Уил. — Моля те, не ми споменавай за него.

— Да не ти споменавам за Джем, да не ти споменавам за Теса. Искаш от мен да отворя за теб портал към света на демоните, а не искаш да ми кажеш защо да го направя? Не желая да го правя, Уил — Магнус скръсти ръце пред гърдите си.

Уил бе сложил ръка върху камината. Бе някак притихнал, пламъците очертаваха чертите на лицето му, чистия му и красив профил, изяществото на дългите му слаби ръце.

— Видях семейството си днес — каза той, а после бързо се поправи. — Сестра си. Видях по-малката си сестра. Знаех, че са живи, но никога не бях си помислял, че може да ги видя отново.

— Защо? — в гласа на Магнус се долавяше загриженост; усещаше, че е достигнал някакъв предел, някакъв преломен момент с това странно, вбесяващо го, наранено и изтерзано момче. — Какво толкова ужасно са сторили?