Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Уил се колебаеше.

— Уил, знаеш, че нямаш право да се приближаваш до тях — отчаяно каза Джем. — Ако не за друго, то заради Закона. Ако им навлечем опасност, Клейвът няма да си помръдне пръста, за да им помогне. Те вече не са ловци на сенки. Уил.

Уил бавно отпусна ръка. Стоеше, прегърнат през раменете от Джем, взрян в купчината метал в краката си. От острието на меча в ръката му се стичаше черна течност и изгаряше тревата под него.

Теса въздъхна с облекчение. Едва сега осъзна, че бе затаила дъх и не смееше да диша. Уил я чу, защото вдигна глава и погледът му срещна нейния, прояснявайки се. Нещо в този поглед я накара да отмести поглед встрани. Нейните очи не биваше да виждат тази неволно изложена на показ мъчителна вътрешна борба.

Скриха останките от автоматона възможно най-бързо, заравяйки ги в меката земя под един изгнил дънер. Теса помогна, доколкото й бе възможно, препъвайки се в полите си. Когато свършиха, ръцете й бяха също толкова изкаляни, колкото и тези на Джем и Уил.

Никой не говореше; работеха в злокобна тишина. Когато свършиха, Уил ги поведе към края на горичката, направляван от светлината на магическия камък на Джем. Бяха се озовали недалеч от пътя, където ги чакаше каретата на Старкуедър. Готшъл дремеше на капрата, сякаш от пристигането им бяха изминали едва няколко минути.

Ако появата им мръсни, изцапани с кал и с листа в косите, по някакъв начин бе изненадала възрастния мъж, той не го показа по никакъв начин, нито пък ги попита дали са намерили това, което бяха търсили. Само измърмори някакъв поздрав и изчака, докато се качат в каретата, преди да даде знак на конете да се обърнат и да поемат обратно към Йорк.

Завеските на каретата бяха дръпнати встрани, така че се виждаше свъсеното възчерно небе, надвиснало над хоризонта.

— Ще вали — каза Джем, отмятайки назад влажната си сребриста коса.

Уил не отвърна нищо. Само се взираше през прозореца. Очите му бяха като арктическото море през нощта.

— Сесили — каза Теса с много по-мек тон, отколкото този, с който бе говорила с Уил през изминалите дни. Той изглеждаше толкова нещастен, толкова мрачен и самотен, като пустошта, през която бяха минали. — Сестра ти много прилича на теб.

Уил отново не отвърна нищо. Теса, която седеше върху твърдата седалка до Джем, потръпна леко. Дрехите й бяха влажни от мократа земя и клони, а и в каретата бе хладно. Джем се протегна надолу, напипа някакво грубо пътническо одеяло и го метна върху тях двамата. Тя усети топлината, излъчваща се от тялото му, сякаш бе трескав, и се премести по-близо до него, за да се стопли.

— Студено ли ти е, Уил? — попита тя, но той само поклати глава, очите му все още бяха вперени навън; гледаше, без да вижда, към отминаващата местност. Тя отчаяно погледна към Джем.

Джем се обади, гласът му бе ясен и прям:

— Уил — каза той. — Мислех… мислех, че сестра ти е мъртва.

Уил отмести поглед от прозореца и ги погледна. Усмихна се и усмивката му бе смразяваща.

— Сестра ми е мъртва — промълви.

Това бе всичко, което пожела да каже. През останалата част от пътя всички мълчаха.

Тъй като почти не бе спала през изминалата нощ, Теса задряма, но непрекъснато се събуждаше и спа на пресекулки, докато не пристигнаха на гарата в Йорк. Тя слезе в мъглата и последва останалите до перона за Лондон; бяха пристигнали в последната минута и едва не изпуснаха влака; Джем задържа вратата отворена, докато те двамата с Уил се изкачиха по стъпалата. По-късно тя щеше да си спомни начина, по който ги гледаше, увиснал на вратата, гологлав, викайки ги, а после продължил да гледа през прозореца, когато влака потегли; гледаше Готшъл, който стоеше на перона и се взираше след тях, свалил шапката си, а в тъмните му очи се четеше тъга. Всичко друго се губеше в мъгла.

Този път не разговаряха, докато влакът пухтеше по пътя си през селската местност, ставаща все по-мрачна от надвисналите над нея облаци; пътуваха в тишина. Теса облегна брадичка върху ръката си, опирайки глава на твърдото стъкло на прозореца. Край тях прелитаха зелени хълмове, малки градчета и селца, всяко със спретнатата си малка гара, името на която бе изписано със златни букви върху червена табела. В далечината се извисяваха църкви; градовете се приближаваха и отдалечаваха. Теса прочете по устните на Джем как прошепна на Уил — на латински — „Me specta, me specta“ 23 23 Погледни ме (лат.). — Бел.прев. , а Уил не му отвърна. Имаше смътен спомен, че след това Джем бе излязъл от купето, а тя се взираше в Уил през мрачното пространство между тях. Слънцето бе започнало да залязва и хвърляше розови отблясъци върху кожата му, контрастирайки с празния поглед в очите му.