Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Непременно ще го направим, сир — каза Джем, а очите му затанцуваха.

Старкуедър отпи голяма глътка вино и направи физиономия.

— В името на Ангела, това нещо е отвратително — каза и остави чашата си. След това започна да изважда листовете от кутията. — Това, което имаме тук, е молба за обезщетение от името на двама магьосници. Джон и Ан Шейд. Женени. И сега една странна подробност — продължи старият мъж. — Молбата е била подадена от техния син Аксел Холингуърт Мортмейн, на двайсет и две години. Но магьосниците не могат да имат деца…

Уил неспокойно се размърда на мястото си, очите му гледаха косо, така че да не срещнат погледа на Теса.

— Бил е осиновен — каза той.

— Това не е било разрешено — каза Старкуедър, отпивайки още една глътка от виното, за което бе казал, че е отвратително. Бузите му бяха започнали да почервеняват. — Като да дадеш човешко дете на вълци, за да го отгледат. Преди Съглашението…

— Има ли някаква следа относно местонахождението му? — попита Уил, опитвайки се внимателно да върне разговора към първоначалното му русло. — Разполагаме с много малко време.

— Много добре — щракна с пръсти Старкуедър. — Тук има малко информация за безценния ви Мортмейн. Има повече неща за родителите му. По всяка вероятност подозрението пада върху тях, когато било установено, че мъжът, Джон Шейд, е притежател на Бялата книга. Много могъща книга за заклинания, както разбирате; изчезва от библиотеката на Института в Лондон при странни обстоятелства през 1752 г. Книгата изследва обвързващата и освобождаващата магия — обвързването на душата с тялото или освобождаването й от него, в зависимост от случая. Изглежда, магьосникът се е опитвал да съживи различни неща. Изравял трупове или ги купувал от студенти по медицина и заменял най-увредените части с механизми. След това се опитвал да ги върне към живот. Некромантия 22 22 Некромантия — черна магия. — Бел.прев. — категорично в разрез със закона. В онези дни Съглашението не съществуваше. Една група на Анклава нападна двамата магьосници и ги уби.

— А детето? — попита Уил. — Мортмейн?

— Нямаше и следа от него — отвърна Старкуедър. — Търсихме го, но не открихме нищо. Предположихме, че е мъртво, докато не се появи този нагъл иск за обезщетение. Дори адресът му…

— Адресът му ли? — попита Уил. Тази информация не фигурираше в свитъка, който бяха видели в Института. — В Лондон?

— Не. Тук в Йоркшир. — Старкуедър потупа по страницата със сбръчкания си пръст. — Имението Рейвънскар. Огромно старо здание на север оттук. Запуснато от десетилетия, доколкото знам. Това, което умът ми изобщо не може да побере, е как е могъл да си го позволи. Това не е мястото, където живееха семейство Шейд.

— Независимо от това — каза Джем, — е чудесна отправна точка за нас. Ако мястото е необитаемо откакто той го е изоставил, там може да има негови вещи. Много е възможно и в момента да използва сградата от време на време.

— Предполагам. — Старкуедър не бе много ентусиазиран от идеята. — По-голяма част от собствеността на семейство Шейд бе иззета като трофеи.

— Трофеи — тихо повтори Теса. Спомняше си за термина от Кодекса. Всичко, което някой ловец на сенки вземеше от долноземец, нарушил закона, му принадлежеше. Това бяха трофеите на войната. Тя погледна през масата към Джем и Уил; топлите очи на Джем я гледаха загрижено, неспокойните сини очи на Уил ревниво пазеха тайните си. Наистина ли Теса принадлежеше към расата на създанията, водили война с тази на Джем и Уил?

— Трофеи — избоботи Старкуедър. Бе пресушил виното си и се взираше в Уил с невиждащи очи. — Интересува ли те това, момиче? Имаме цяла колекция тук в Института. Може да удари в земята лондонската колекция, поне по мое мнение. Ще ти я покажа и ще ти разкажа останалата част от историята, въпреки че не остана много за разказване.

Теса хвърли бърз поглед към Уил и Джем в очакване на някакъв знак от тях, но те вече се бяха изправили и бяха последвали стария мъж към изхода на стаята. Старкуедър говореше, докато вървеше, гласът му се издигаше нагоре и оставаше зад него, а самият той продължаваше да крачи с широки крачки напред.

— Самият аз никога не съм се замислял особено за тези обезщетения — каза той, когато минаха през друг, също така зле осветен, безкраен каменен коридор. — Да смятат, че имат право да получат нещо обратно от нас, това прави долноземците нагли. Цялата работа, която вършим, без да получим дори едно благодаря за това, а след нас остават само протегнати ръце за още, още, още. Не мислите ли, че съм прав, господа?