Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Каретата излезе от тясната уличка и сви към голям площад; Теса си пое дъх. Пред тях се извиси великолепна катедрала, готическите й кули пронизваха сивото небе подобно на Свети Себастиан, прободен от стрелите 19 19 Съгласно легендата, Себастиан е римски легионер, капитан на стрелците, който приема християнството и започва да учи другите на своята вяра. Затова император Диоклециан заповядва да го екзекутират. На 20 януари 354 г. Себастиан е привързан към едно дърво и неговите собствени стрелци го обсипват със смъртоносни стрели. — Бел.прев. . Масивна варовикова кула увенчаваше постройката и в нишите по дължината на фасадата имаше скулптури, като всяка се различаваше от останалите.

— Това ли е Институтът? Боже, толкова по-величествен е от лондонския.

Уил се засмя.

— Понякога една църква може да е само църква, Тес.

— Това е Йорк Минстър — каза Джем. — Гордостта на града. Не е Институтът. Институтът се намира на „Гудрамгейт Стрийт“. — Думите му намериха потвърждение, когато каретата остави зад гърба си катедралата и зави по „Дийнгейт“ и след това се заизкачва по тясната, павирана „Гудрамгейт Стрийт“, където се озоваха пред малка желязна портичка, разположена между две облегнати една на друга сгради от епохата на Тюдорите.

Когато застанаха от другата страна на портичката, Теса разбра защо Уил се бе засмял. Това, което се бе изпречило пред тях, бе доста добре изглеждаща църква, заградена със стени и с равно окосена трева, но нямаща нищо общо с великолепието на Йорк Минстър. Когато Готшъл се приближи, за да отвори вратата на каретата и да помогне на Теса да слезе, тя видя, че от подгизналата от дъжда трева тук-там се подават надгробни камъни, сякаш някой бе възнамерявал да създаде на това място гробище, но след това се бе отказал.

Сега небето бе станало почти черно, посребрено от полупрозрачни на звездната светлина облаци. Зад гърба си долавяше приглушените гласовете на Джем и Уил; пред нея бе отворената врата на църквата и тя можеше да види потрепващата светлина на свещите. Изведнъж се усети някак безплътна, сякаш бе призракът на Теса, който навестяваше това странно място, толкова различно от живота, който й бе познат от Ню Йорк. Тя потрепери, при това не само от студ.

Усети нечия ръка върху рамото си и едно топло дихание докосна косата й. Позна кой е и без да се обръща.

— Да влизаме ли, любов моя? — прошепна нежно Джем в ухото й. Можеше да долови смеха му, вибриращ в костите му, който се свързваше така с нея. Тя почти се усмихна.

— Да, нека заедно хванем бика за рогата.

Тя провря ръка в ръката му. Заизкачваха се по стъпалата нагоре към църквата; погледна назад и видя Уил, вперил поглед в тях и не обръщащ внимание на Готшъл, който го потупваше по рамото и му говореше нещо на ухото. Очите й срещнаха неговите, но тя бързо отмести поглед; размяната на погледи с Уил можеше да е объркваща в най-добрия случай или свързана с виене на свят в най-лошия.

Отвътре църквата изглеждаше тясна и тъмна, ако трябваше да се прави някакво сравнение с лондонския Институт. Местата за сядане бяха разположени по цялата дължина на стените, потъмнели от времето, а над тях в поставки от потъмняло желязо горяха тънки свещи с магическа светлина. В предната част на църквата, насред каскадата от горящи свещи, бе застанал възрастен мъж, облечен в черни одежди на ловец на сенки. Косата и брадата му бяха гъсти и сиви и стърчаха в безпорядък край главата му, сиво-черните му очи бяха наполовина скрити от масивните му вежди, кожата му носеше белезите на времето. Теса знаеше, че е почти на деветдесет, но гърбът му бе все още изправен, а гръдният му кош бе мощен като ствола на дърво.

— Млади Херондейл, ти ли си това? — излая той, когато Уил пристъпи напред, за да се представи. — Наполовина мундан, наполовина уелсец, при това взел най-лошото и от двете, както чух.

Уил се усмихна учтиво.

— Diolch 20 20 Diolch — благодаря (уелски). — Бел.прев. .

Старкуедър се наежи.

— Език на мелез — промърмори той, после се взря в Джем. — Джеймс Карстерс — каза. — Другият изтърсак на Института. Почти си мислех да ви кажа да вървите по дяволите. Това момиче, това парвеню Шарлот Феърчайлд, което се опитва да ви натресе на главата ми, без дори да ме попита — той също като слугата си говореше с Йоркширски акцент, само че много по-слаб; все пак начинът, по който произнасяше „аз“ звучеше почти като „яс“. — Никой от това семейство няма и понятие от добри маниери. Мога да мина и без баща й, мога да мина и без…