Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Уил и Джем се спогледаха. Уил пръв небрежно сви рамене.

— Малко трудно е да се обясни — отвърна, като си придаваше важност. — Ако не си го изпитал.

— Предполагам — каза Теса, — че едва ли можете да четете мислите си или други подобни неща.

Джем издаде някакъв подобен на пръхтене звук. Искрящите сини очи на Уил се разшириха.

— Да четем мислите си? Какъв ужас, не, разбира се.

— Тогава за какво става въпрос? Заклевате се да пазите другия, разбирам, но не правят ли това един за друг всички ловци на сенки?

— Повече от това е — отвърна Джем, който бе спрял да пръхти и отбеляза мрачно: — Идеята за парабатаите идва от една стара приказка, историята за Джонатан и Давид. „И се случило така, че… душата на Джонатан била свързана с душата на Давид и Джонатан го обичал, както обичал собствената си душа… После Джонатан и Давид сключили споразумение, защото той го обичал както собствената си душа. Били двама войници и душите им били свързани, ей богу, и освен това нефилимът Джонатан взел идеята за парабатаите и закодирал церемонията в Закона.“

— Но не е задължително да са непременно двама мъже, нали? Могат да са мъж и жена или две жени.

— Разбира се — кимна Джем. — Имаш на разположение само осемнайсет години, за да намериш своя парабатай . Щом преминеш тази възраст, ритуалът вече не е отворен за теб. И не е възможно да се вречеш на някого, че ще се пазите един друг. Трябва да се изправиш пред Съвета и да се закълнеш, че ще пожертваш живота си за своя парабатай . Че ще бъдеш там, където е и той, че ще бъдеш погребан там, където е погребан и той. Ако към Уил полети стрела, трябва да съм готов да застана пред него.

— Удобно, нали? — каза Уил.

— И той, разбира се, трябва да е готов да направи същото за мен — каза Джем. — Дори и да не е съгласен с нещо, Уил няма право да нарушава клетвата си или Закона.

И той погледна строго към Уил, който едва-едва се усмихна и се загледа през прозореца.

— Боже мой! — каза Теса. — Всичко това е много трогателно, но аз не виждам как от него могат да се извлекат някакви преимущества.

— Не всеки има парабатай — каза Джем. — Много малко от нас всъщност намират своя в определеното за това време. Но тези, които успеят, могат да се уповават в битките на силата на своя парабатай . Руна, поставена ти от твоя парабатай , е винаги по-мощна, отколкото руна, която си си поставил сам или ти е поставил някой друг ловец на сенки. А има и руни, които само ние можем да използваме, но не и другите ловци на сенки, и тези руни удвояват силата ни.

— Но какво ще стане, ако решите, че повече не искате да сте парабатаи ? — полюбопитства Теса. — Може ли ритуалът да бъде прекратен?

— За бога, жено — обади се Уил. — Има ли въпрос, чийто отговор не искаш да научиш?

— Не виждам причина да не й кажем — ръцете на Джем бяха скръстени върху наконечника на бастуна му. — Колкото повече знае, толкова по-убедителна ще е, когато твърди, че иска да се извиси. — Той се обърна към Теса. — Ритуалът не може да бъде прекратен, освен в няколко случая. Ако един от нас стане долноземец или мундан, тогава връзката се прекъсва. Или ако, разбира се, някой от нас умре, другият е свободен. Но не и да си избере друг парабатай . Един ловец на сенки няма право да участва в ритуала повече от веднъж.

— Като да си женен в католическа църква, нали — спокойно рече Теса. — Като Хенри Осми; наложило му се е да измисли нова религия, само и само да се измъкне от обета си.

— И така до самата ни смърт — каза Уил, все така вперил поглед към местността, която бързо преминаваше пред погледа му.

— Няма да е необходимо Уил да измисля нова религия, за да се отърве от мен — каза Джем. — Скоро ще бъде свободен.

Уил го погледна остро, но Теса бе тази, която наруши мълчанието.

— Не говори така — смъмри го тя. — Все още съществува вероятност да бъде открито лечение. Не виждам причина да се губи надежда. — Тя почти се смали под погледа, който Уил й отправи — син, пламтящ и гневен.

Джем сякаш не го забеляза, когато отговори, спокойно и прямо:

— Не съм загубил надежда — каза той. — Само че надеждите ми са различни от твоите, Теса Грей.

Оттогава бяха минали часове. Часове, през които Теса дремеше, облегнала глава върху ръката си, а монотонният звук на колелата на влака, лъкатушещи по своя път, я унасяха още повече. Най-после се събуди, когато Джем нежно раздруса рамото й. Влакът изсвири пуфтейки и кондукторът извика името на гарата — Йорк. Слязоха на перона сред бъркотията от чанти, шапки и носачи. Навалицата бе почти толкова голяма, както и на Кингс Крос, а гарата имаше далеч по-впечатляващ покрив от стъкло и метал, извит във формата на дъга, през който се мержелееше сиво-черното небе.