Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Взе ли нещо за четене? — попита Уил, настанявайки се на мястото срещу Теса. Джем беше до нея, бастунът му бе опрян на стената.

Тя си спомни за екземпляра на „Ватек“ и поемата му в нея; беше я оставила в Института, за да избегне изкушението, както се оставя кутия шоколадови бонбони, ако си на диета и не искаш да наддадеш.

— Не — отвърна тя. — Напоследък не ми е попадало нищо, което да искам да прочета. — Уил стисна зъби, но не каза нищо. — Има нещо толкова вълнуващо в началото на всяко пътуване, не мислите ли? — продължи Теса, опряла нос в стъклото, но не можеше да види много, заради пушека, саждите и плющящия сив дъжд; Лондон беше мрачна сянка в мъглата.

— Не — отвърна Уил, след като се облегна назад и нахлупи шапката си върху очите.

Теса продължи да стои с лице, долепено до прозореца, сивата пелена около Лондон започна да се вдига зад тях и да изчезва заедно с дъжда. Скоро те вече се клатушкаха през зелени поля, осеяни с бели овце, а тук-там в далечината се мяркаше острият връх на някоя селска камбанария. Небето от стоманено бе станало влажно и мъгливо синьо и по него плуваха малки бели облачета. Теса гледаше всичко това очаровано.

— Била ли си някога в провинцията? — попита я Джем, но за разлика от въпроса на Уил в неговия се усещаше искрено любопитство.

Теса поклати глава.

— Не мога да си спомня да съм напускала някога Ню Йорк, с едно изключение, когато бях в Кони Айлънд, но това всъщност не е точно провинция. Предполагам, че съм минала през някаква част от нея, когато дойдох от Саутхамптън със Сестрите на мрака, но тогава бе тъмно и освен това те държаха завеските на прозорците спуснати — тя свали шапката си, която бе подгизнала от вода, и я сложи на седалката между тях, за да изсъхне. — Но усещането ми е такова, сякаш вече съм я виждала. В книгите. Непрекъснато си представям, че ще видя Торнфийлд Хол да се извисява сред дърветата или пък Вутъринг Хейтс, кацнал върху някой каменист зъбер.

— Вутъринг Хейтс се намира в Йоркшир — каза Уил изпод шапката си, — а сега не сме никак близо до Йоркшир. Дори не сме стигнали Грантъм. Освен това в Йоркшир няма нищо, което би те впечатлило. Възвишения и долини и никакви истински планини, каквито имаме ние в Уелс.

— Липсва ли ти Уелс? — попита Теса. Не знаеше защо го направи; знаеше, че да разпитва Уил за миналото му е все едно да дразниш куче с рана на задника, но не можа да се удържи.

Уил присви рамене.

— Какво има да ми липсва? Овце и пеене — отвърна той. — И нелеп език. Искъм д’съм току пян, че да н’моъ д’си спомнъ собственту си име.

— Какво означава това?

— Означава „искам да съм толкова пиян, че да не мога да си спомня собственото си име“. Много ще ви е от полза.

— Това не беше много патриотично — забеляза Теса. — Не си ли спомни току-що за планините?

— Патриотизъм? — самодоволно погледна Уил. — Да ти кажа ли какво е патриотизъм? В знак на почит към родното си място, съм си татуирал дракона на Уелс върху…

— Ти си във възхитително настроение, Уилям — прекъсна го Джем, но в гласа му нямаше жлъч. Все пак, тъй като ги наблюдаваше от известно време, заедно и поотделно, Теса знаеше, че да се наричат с цялото си име, вместо с кратките си имена, означаваше нещо. — Помни, че Старкуедър не може да понася Шарлот, така че, ако настроението, в което си…

— Обещавам да очаровам този дявол — каза Уил, надигайки се и намествайки смачканата си шапка. — Ще го очаровам с такава сила, че когато приключа, той ще остане да лежи отпуснат на земята, опитвайки се да си спомни как се казва.

— Човекът е на осемдесет и девет — измърмори Джем. — Много е възможно вече да има този проблем.

— Предполагам, че точно сега трупаш запасите си от чар? — поинтересува се Теса. — Не искаш ли да се разделиш с част от тях заради нас?

— Точно така — в гласа на Уил се забелязваше задоволство. — Освен това семейство Старкуедър не може да понася не Шарлот, а баща й.

— Греховете на бащите — отвърна Джем. — Те не проявяват благосклонност към никого от семейство Феърчайлд, нито пък към някого, свързан с тях. Шарлот никога не би изпратила Хенри…

— Това е така, защото винаги когато някой изпрати Хенри сам за нещо извън къщи, този някой рискува да предизвика международен скандал — каза Уил. — Но да, за да отговоря на незададения от теб въпрос, разбирам защо Шарлот ни гласува такова доверие и смятам да го оправдая. И аз не по-малко от всеки друг не искам да видя кривогледия Бенедикт Лайтууд и гнусните му синове начело на Института.