Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Виждаше се изправена лице в лице с него, с човека, когото бяха видели, и тя не знаеше какво точно иска той от нея. Да се ожени за нея? Но защо? Да заяви правата си над способностите й? Но с каква цел? Мисълта за студените му змийски очи, впити в нея, я караше да потреперва; мисълта, че може би е имал нещо общо с раждането й, й бе още по-непоносима. Не бе казала на никого, дори и на Джем, на Джем, който така добре я разбираше, разбираше потребността й да разбере каква е била и страха й, че е някакво изчадие, страха, който я спохождаше посред нощ, карайки я да се задъхва и да забива нокти в собствената си кожа, сякаш се опитваше да я свлече и да открие дяволската кожа под нея.

Точно в този момент чу някакво шумолене пред вратата и лекото плъзване на нещо, което някой внимателно пъхна отдолу. Тя се измъкна от леглото и се прокрадна към вратата.

Отвори я и видя празния коридор пред себе си, чу тихата музика от цигулката на Джем, която се носеше из коридора. В краката й лежеше малка зелена книжка. Тя я вдигна и се взря в думите, отпечатани със злато върху гръбчето й: „Ватек“ от Уилям Бекфорд .

Затвори вратата зад себе си и се върна с книгата при леглото, после седна в него и започна да я разглежда. Вероятно я бе оставил Уил. Не бе възможно да е бил някой друг. Но защо ? Защо е това странно мимолетно благоразположение в тъмнината, разговорът за книги и студенината му през останалото време?

Тя отвори книгата на заглавната страница. Уил бе надраскал бележка за нея, не точно бележка, ако трябва да сме точни. Една поема.

Теса избухна в смях, след това сложи ръка на устата си. Ех, този Уил , винаги може да я накара да се засмее, дори и когато не го искаше, дори и когато много добре разбираше, че да отвори сърцето си за него, дори и на милиметър, би означавало да вземе щипка от най-смъртоносния наркотик. Тя остави екземпляра на „Ватек“ заедно с тенденциозно слабата поема на Уил върху нощното си шкафче и се изтърколи в леглото, заравяйки лице във възглавницата си. Чуваше свиренето на Джем, сладостно тъжно, което се разнасяше изпод вратата. С всички сили се опитваше да изгони мислите за Уил от ума си; и наистина, когато най-накрая заспа и започна да сънува, той не се появи в сънищата й.

На следващия ден валеше и въпреки че имаше чадър, Теса усещаше, че изящната шапка, която бе взела назаем от Джесамин, започна да провисва като мокра птица край ушите й, когато тя, Джем, Уил и Сирил, който носеше багажите, излязоха от каретата и бързо се отправиха към Кингс Крос. През завесата от сив дъжд тя можа да види само една висока и импозантна сграда, с огромна часовникова кула, която се извисяваше върху фасадата. Най-отгоре имаше ветропоказател, който показваше, че вятърът духа в северна посока, той запращаше в лицето й капки студен дъжд.

В гарата цареше хаос: хора, които бързаха във всички посоки, вестникопродавци, които разнасяха стоката си, мъже, крачещи нагоре-надолу с рекламни плакати, прикрепени към гърдите им, които рекламираха абсолютно всичко — от тоник за коса до сапун. Едно малко момче, облечено в спортно сако с колан, търчеше насам-натам, а майка му тичаше по петите му. Като каза нещо на Джем, Уил изчезна в тълпата.

— Избяга и ни остави, нали? — каза Теса, борейки се с чадъра си, който отказваше да се затвори.

— Остави на мен. — Джем, на когото всичко му идеше отръки, протегна ръка, задейства механизма и чадърът се затвори. Отмятайки влажната си коса, Теса му се усмихна точно в момента, когато Уил се върна с някакъв сърдит носач, който взе багажа от Сирил и им се сопна, че влакът няма да ги чака цял ден.

Уил погледна от носача към бастуна на Джем и обратно. Очите му бяха присвити.

— Ще ни чака — каза с убийствена усмивка.

Носачът го погледна шашардисано, но каза „господине“ с несъмнено по-малко агресивен тон и се запъти към перона. Хора, толкова много хора, се носеха покрай Теса, докато се опитваше да си пробие път през тълпата, сграбчила Джем с едната си ръка и шапката на Джесамин с другата. В края на гарата, където железопътните линии се губеха в далечината, можеше да види стоманеносивото небе, изцапано със сажди.

Джем й помогна да се настани в купето; засуетиха се около багажа и Уил даде бакшиш на носача сред виковете и писъка на локомотива, когато влакът вече се готвеше да тръгне. Вратата се затвори зад тях, точно в момента, когато той потегли, покрай прозорците се понесе пара на бели кълба, а колелата ритмично затракаха.