Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Докъдето поглед стигаше, се простираха перони; Теса, Джем и Уил стояха на най-близкия до сградата на централния корпус, върху която огромни позлатени часовници показваха шест. Намираха се много по на север и небето бе започнало да потъмнява.

Точно когато застанаха под единия от часовниците, някакъв човек пристъпи към тях. Теса бе малко изненадана от внезапната му поява. Бе облечен с тежък плащ, на главата си носеше черна непромокаема шапка, а обувките му бяха като на стар моряк. Имаше бяла и дълга брада, а очите му бяха увенчани с дебели бели вежди. Той протегна ръка и я сложи върху рамото на Уил.

— Нефилиме? — каза той, гласът му бе дрезгав и в говора му се долавяше силен акцент. — Ти ли си това?

— Боже, господи — извика Уил и с театрален жест сложи ръка върху сърцето си. — „Това е старият моряк, той спря един от трима.“ 16 16 „Поема за стария моряк“ от Уилям Колридж, превод Манол Пейков. — Бел.прев.

— Тук съм по поръчение на Алойзиъс Старкуедър. Вие ли сте тез младежи, за коит’ ме прати? Немам намерение да стърча тук цела нощ.

— Важна среща с албатрос 17 17 Непреводима игра на думи — птицата албатрос е герой от поемата на Колридж, същевременно албатрос на английски означава и хронично болен пациент. — Бел.прев. ? — отвърна Уил. — Не ни карай да те задържаме.

— Това, което иска да каже моят луд приятел — каза Джем, — е, че наистина сме ловци на сенки от лондонския Институт. Изпраща ни Шарлот Брануел. А вие сте…?

— Готшъл — дрезгаво отвърна мъжът. — Семейството ми е на служба при ловците на сенки от близо три века. Но не съм виждал дос’га по-очарователно мумичи от туй тук — добави той и обърна очи към Теса. — Толкоз е очарователна, ник’га не съм виждал нещу пудобно.

— Тя е мунданка, която иска да се извиси — отвърна бързо Джем. — И скоро ще стане моя жена — той хвана покровителствено ръката на Теса и я обърна така, че Готшъл да види пръстена върху пръста й. — Съветът сметна, че ще е полезно за нея да види още един Институт, различен от лондонския.

— Знае ли за това господин Старкуедър? — попита Готшъл, а черните му очи горяха изпод периферията на шапката му.

— Не знам какво му е казала госпожа Брануел — отвърна Джем.

— Надявам се да му е казала — каза старият слуга, повдигайки вежди. — Щот ако въубще има чувек нъ светъ, койт’ да мрази изненадите, то това е Алойзиъс Старкуедър. На път съм да станъ просяк. Моля за извинение, госпожице.

Теса се засмя и се поклони, но стомахът й се преобърна. Тя погледна към Джем, а след това и към Уил, но и двамата изглеждаха напълно спокойни и се усмихваха. По всяка вероятност бяха свикнали на тези хитрини, помисли си тя, а тя не бе. Бе играла роли и преди, но не бе играла самата себе си, не и надявайки собственото си лице, а не това на някой друг. По някаква причина мисълта да излъже, без наличието на фалшива самоличност, зад която да се скрие, я ужасяваше. Надяваше се само, че Готшъл преувеличава, само че нещо — блясъкът в очите му, когато я погледна — й подсказваше, че това едва ли е така.

Теса почти не успя да разгледа вътрешността на гарата, докато следваха слугата на Старкуедър през претъпканото й преддверие. Бързащи и напиращи от всички страни хора, които се блъскаха в нея, миризма на пушек от изгорели въглища и на готвено, избледнели табели на Северните железопътни линии, на Йоркширските линии и на линиите на Северен Мидланд. Не след дълго вече бяха извън гарата, под надвиснало като купол мрачното небе, предвещаващо дъжд. Внушителен хотел се извисяваше към сумрачното небе в единия край на гарата; Готшъл бързо ги поведе натам, където недалеч от входа ги очакваше черна карета с изрисувани върху вратата букви С, 3, К и К. След като натовариха багажа и се качиха в нея, те потеглиха. Каретата се устреми към „Танър Роу“, за да се влее след това в потока на уличното движение.

Уил седеше смълчан, барабанейки с тънките си пръсти по коленете си, обути в черни панталони, сините му очи бяха хладни и замислени. Джем бе този, който говореше, навеждайки се през Теса, за да дръпне завеските на каретата откъм нейната страна. Показваше й различни интересни обекти — гробището, където бяха погребани жертвите на епидемията от холера, и старите мрачни стени на града, извисяващи се пред тях, назъбени в горната си част подобно на гравюрата върху пръстена му. Улиците, по които минаваха, постепенно се стесняваха. Както в Лондон, помисли си Теса, само че мащабът бе по-малък; дори и магазините, край които минаваха — за месо, за платове — изглеждаха по-малки. Минувачите — предимно мъже, бързащи, забили брадички в яките си, за да се предпазят от лекия дъжд — не бяха толкова елегантно облечени; изглеждаха провинциално като фермерите, които идваха по някакъв повод в Манхатън, и можеха да бъдат разпознати по големите им зачервени ръце и грубата загоряла кожа на лицата им.