Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Къде беше? — прошепна тя. — Миришеш на нощ.

— Поразходих се малко на чист въздух. Както обикновено. — Той докосна бузата й с топлите си, мазолести пръсти. — Ще можеш ли да заспиш отново? Смятаме да тръгваме утре рано. Старкуедър ще ни услужи с каретата си, за да отидем до имението Рейвънскар. Ти, разбира се, можеш да останеш тук. Не е необходимо да ни придружаваш.

Тя потрепери.

— Да остана тук без вас? В това огромно мрачно място? Не, не искам.

— Тес — гласът му пак бе много нежен. — Трябва да е било много стряскащо, за да те изплаши толкова. Ти не се плашиш лесно.

— Беше ужасно. Сънувах и Хенри, който разглобяваше сърцето ми, все едно бе часовников механизъм.

— Успокой се — отвърна Уил. — Това са просто фантазии. Хенри не е опасен за никого освен може би за самия себе си — и когато тя не се усмихна, разпалено добави: — Никога няма да допусна от главата ти да падне дори и косъм. Знаеш това, Теса, нали?

Погледите им се срещнаха и се преплетоха. Тя си мислеше за вълната, която я застигаше винаги, когато бе край Уил, как се чувстваше повлечена нагоре и надолу, привлечена към него от сили, които бяха извън контрола й — както тогава, на покрива на Института. Сякаш почувствал същото привличане, той се наведе към нея. Бе напълно естествено, почти като дишането, да повдигне главата й и да срещне устните си с нейните. Усети лекото му дихание около устните си; облекчение, сякаш някой смъкна огромен товар от плещите му. Ръцете му се вдигнаха й обхванаха лицето й. Въпреки че затворените й очи неспокойно пулсираха, тя чу собствения си глас, който й повтаряше, отново и отново:

Няма бъдеще за ловец на сенки, който си има работа с магьосници.

Тя бързо обърна лицето си и устните му докоснаха бузата й, вместо устните й. Той се дръпна назад и тя видя сините му очи отворени, взрени в нея, и болката в тях.

— Не — каза тя. — Не искам, Уил — гласът й стана по-тих. — Ти бе достатъчно ясен, каза за какво искаш да ме използваш. Смяташ, че съм играчка, с която можеш да се забавляваш. Не трябваше да идваш тук; не е редно.

Той отпусна ръце.

— Ти викаше.

— Не теб.

Настъпи тишина, в която се чуваше единствено накъсаното му дишане.

— Съжаляваш ли за това, което ми каза онази нощ на покрива, Уил? Нощта, когато бе погребението на Агата и Томас. — Това бе първият път, в който някой от тях заговаряше за случилото се. — Можеш ли да кажеш, че не мислиш това, което каза тогава?

Той наведе глава; косата му падаше напред, скривайки челото му. Тя сви ръцете си в юмруци, за да не ги протегне напред, и го отблъсна.

— Не — каза той, съвсем тихо. — Не, Ангелът ще ми прости, не мога да кажа това.

Теса се дръпна, свивайки се на кълбо, отвръщайки лице.

— Моля те, Уил, върви си.

— Теса…

— Моля те.

Настана тишина. После той се изправи, леглото изскърца, когато се раздвижи. Тя чу тихите му стъпки, след това вратата на спалнята се затвори зад гърба му. Тя падна като подкосена върху възглавниците, сякаш звукът от стъпките му бе прекъснал някакво въже, което я държеше изправена. Дълго се взира в тавана, задавайки си безрезултатно въпроса, който не й даваше покой: какво бе имал предвид Уил, когато бе дошъл в стаята й? Защо я гледаше така сладостно, когато тя много добре знаеше, че я презира? И защо, когато тя добре знаеше, че той е възможно най-лошото нещо за нея на света, това, че го отпрати, й се струваше ужасна грешка?

Следващата сутрин бе невероятно синя и красива, истински балсам за главоболието на Теса и за измореното й тяло. След като се измъкна от леглото, където бе прекарала по-голямата част от нощта, мятайки се и въртейки се, тя се облече, не бе в състояние да понесе мисълта да й помага някоя от прастарите, наполовина слепи слугини. След като закопча копчетата на жакета си, тя се огледа в старото, покрито с петна огледало на спалнята. Под очите й имаше сенки с формата на полумесец, сякаш нарисувани с креда.

Уил и Джем вече бяха в столовата до кухнята за закуска, която се състоеше от полупрегорял хляб, слаб чай и конфитюр без масло. Когато Теса се появи, Джем вече бе успял да се нахрани, а Уил бе зает да реже хляба си на тънки ивици и да ги реди в пиктографско писмо.

— Какво би трябвало да е това? — любопитно попита Джем. — Изглежда почти като… — той вдигна поглед, видя Теса, спря да говори и се ухили. — Добро утро.

— Добро утро — усмихна се тя и се плъзна в стола срещу Уил; той й хвърли бърз поглед, но в изражението му нямаше нищо, което да напомня за случилото се между тях.