Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Устните на Джем се отвориха изненадано.

— Уил…

И двамата чуха звука от отварянето на врата и някакъв глас, който викаше Джесамин. Уил пусна ръката на Джем и двамата се смъкнаха на пода, а после запълзяха към ъглите на платформата, за да видят какво става долу на площадката.

Бе странно преживяване да се разхождаш из улиците на Лондон като момче, помисли си Теса, тръгвайки по оживения „Ийстчийп“. Мъжът, който пресече пътя й, едва я погледна, преминавайки забързано покрай нея, устремен към вратата на някаква сграда или към следващата пряка. Разхождайки се нощем като момиче в елегантните си дрехи, неминуемо щеше да привлече множество погледи и да стане обект на задявки. В момчешки дрехи тя бе като невидима. Никога не се бе замисляла какво е да си невидим. Колко леко и свободно се чувстваше или би могла да се чувства, стига да не бе аристократ от „Повест за два града“, качен върху двуколка по пътя към гилотината.

Тя мярна Сирил само веднъж, когато минаваше между две сгради и пресичаше „Минсинг Лейн“ при № 32. Това бе масивна каменна сграда и в настъпващия сумрак оградата й от черно желязо приличаше на редица нащърбени черни зъби. На външната порта висеше катинар, но той бе отключен; тя бързо се промъкна вътре, а след това премина по прашните стъпала, водещи към входната врата, която също не бе заключена.

Влезе вътре и се озова сред празните стаи; прозорците им, гледащи към „Минсинг Лейн“, бяха притихнали и тъмни; една муха се блъскаше в един от тях, мятайки се отново и отново върху стъклото, докато накрая не падна изтощена върху перваза. Теса потрепери и бързо продължи навътре.

Очакваше да съзре Нат във всяка от стаите, в които влизаше, и изтръпваше от напрежение; но той не бе в нито една от тях. В последната стая имаше врата, която водеше към площадката на склада. Мъждукаща синя светлина се процеждаше пред пукнатините на закованите с дъски прозорци. Тя колебливо се огледа наоколо и прошепна:

— Нат?

Той пристъпи напред от сянката между две напукани гипсови колони. Русата му коса блестеше на синкавата светлина под копринения цилиндър. Бе облечен в син фрак от туид, черен панталон и черни обувки, но за разлика от обикновено, външният му вид бе доста поопърпан. Сплъстената му коса падаше в очите, а върху бузата му имаше мръсно петно. Дрехите му бяха измачкани, сякаш бе спал с тях.

— Джесамин — каза той и в гласа му прозвуча явно облекчение. — Скъпа моя. — Разтвори ръце да я прегърне.

Тя пристъпи бавно към него, тялото й бе напрегнато. Не желаеше Нат да я докосва, но не виждаше начин да избегне прегръдката му. Ръцете му я обгърнаха. Ръката му хвана периферията на шапката й и я дръпна, оставяйки светлите й къдрици да се посипят по гърба й. Тя си помисли за Уил, изваждащ фуркетите от косата й, и стомахът й се сви.

— Трябва да разбера къде е Магистърът — започна тя с треперещ глас. — Ужасно важно е. Чух част от плановете на ловците на сенки. Знам, че не гориш от желание да ми кажеш, но…

Той отметна назад косата й, без да обръща внимание на думите й.

— Разбирам — каза само и гласът му бе плътен и дрезгав. — Но преди това — той повдигна главата й нагоре, сложил пръст под брадичката й, — „ела и ме целуни, млада и красива“.

Теса би предпочела той да не бе цитирал Шекспир. Никога повече нямаше да може да чуе този сонет, без да й призлее. Всяка клетка на тялото й сякаш искаше да изскочи с писък през кожата й от отвращение, когато той се наведе над нея. Молеше се ловците на сенки да се втурнат вътре, докато той повдигаше главата й все по-нагоре и по-нагоре…

В този момент Нат започна да се смее. После с рязко движение на китката си запокити шапката й в сянката; пръстите му стиснаха по-здраво брадичката й, а ноктите му се забиха в кожата й.

— Извинявам се за необуздания си плам — каза той. — Чудех се докъде ще стигнеш заради приятелите си ловци на сенки… моя малка сестричке.

— Нат — Теса се опита да се дръпне назад и да се освободи от хватката му, но той я бе хванал здраво. Другата му ръка се протегна напред като змия, завъртайки я и притегляйки я към себе си, ръката му бе около шията й. Тя усещаше горещия му дъх в ухото си. Той бе кисел, като стар джин, и сладък.

— Наистина ли си помисли, че няма да разбера? — изсъска той. — След онази бележка на бала у Бенедикт, която ме прати за зелен хайвер във Воксхол, се усетих и разбрах какво става. Трябваше да се сетя още от самото начало, че си ти. Глупаво малко момиче.