Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Джем, Уил, Шарлот, Хенри — къде сте?

— Чудиш се къде са приятелите ти ли? — изправи я той на крака, едната му ръка бе заровена в косата й, а с другата бе сграбчил ризата й. — Ето един от тях.

Стържещ звук подсказа на Теса, че някой се движи в сянката. Нат завъртя главата й, като я дърпаше за косата.

— Виж — изсъска той. — Време е да разбереш срещу какво се изправяш.

Теса впери поглед натам. Съществото, което изплува от сянката, бе с гигантски размери — около шест метра високо, предположи тя, и бе направено от метал. Нямаше почти никакви сглобки. По всичко изглеждаше, че се движи като самостоятелен пневматичен механизъм, бе цялостно, без ръбове и шевове, и нямаше собствена физиономия. Долната му част се разделяше на две, наподобявайки крака, всеки от които завършваше със стъпало, издължено в метален шип. Ръцете му бяха подобни, завършваха със закривени нокти, а главата му бе овална и гладка, разцепена само при устата, широка и с нащърбени зъби, подобна на пукнатина в яйце. От главата му се подаваха два спираловидно извити сребърни рога. Между тях пращеше тънка синя линия.

В огромните си ръце то носеше някакво отпуснато тяло, облечено в униформа. В сравнение с огромното туловище на автоматона тя изглеждаше още по-дребна, отколкото бе всъщност.

— Шарлот — изпищя Теса и удвои усилията си да се освободи от Нат, мятайки глава встрани. Кичури от косата й се отскубнаха и полетяха към пода — светлата коса на Джесамин сега бе изцапана с кръв. Нат й отвърна, като я зашлеви толкова силно, че й се привидяха звезди; после я хвана за гърлото, докато все още бе омаломощена, а копчетата на маншетите му се забиха в гръкляна й.

Нат се изкиска злорадо.

— Един от първите образци — каза той. — Изоставен от Магистъра, тъй като е твърде голям и тромав за целите му. Но не и за моите — повиши той глас. — Остави я тук.

Металните ръце на автоматона се разтвориха. Шарлот полетя надолу и се удари с тъп звук в пода. Остана да лежи там неподвижно. От мястото, на което се намираше, Теса не можеше да види дали гръдният й кош се движи или не.

— А сега я смачкай — каза Нат.

Съществото тромаво повдигна острия си метален крак. Теса впи нокти в ръката на Нат, разкъсвайки кожата му.

— Шарлот!

За момент Теса си помисли, че гласът, който изкрещя, бе нейният, само че бе твърде нисък, за да е нейният. Някаква фигура се бе хвърлила напред, иззад автоматона, цялата в черно, блестящата й червена коса стърчеше нагоре от ужас, а в ръката си държеше кинжал с тънко острие.

Бе Хенри.

Без да погледне към Теса или Нат, той се хвърли върху автоматона, нанасяйки му дъгообразен удар с камата си. Чу се рязък звук от сблъсъка на метала с метал. Полетяха искри и автоматонът залитна назад. Краката му се подкосиха и той се стовари с трясък върху земята, на сантиметри от неподвижно лежащото тяло на Шарлот. Хенри падна, след това отново се хвърли върху създанието, замахвайки с камата си.

Камата се счупи. За момент Хенри остана неподвижен, стоеше и я гледаше вцепенен. След това ръката на създанието се протегна и го сграбчи за рамото. Той изкрещя, когато то го вдигна и го запрати с необичайна сила към една от колоните; той се удари в нея, преви се и падна на пода, където остана да лежи неподвижен.

Нат се засмя.

— Каква проява на съпружеска преданост — каза той. — Кой би повярвал? Джесамин винаги казваше, че според нея Брануел едва понася жена си.

— Ти си свиня — каза Теса, борейки се с всички сили да се освободи. — Какво знаеш ти за това какво биха направили хората един за друг? Ако Джесамин се окажеше в смъртна опасност, ти дори нямаше да вдигнеш глава от играта си на карти. Не те е грижа за никого, освен за самия себе си.

— Млъкни или ще ти избия зъбите. — Нат я разтресе отново и изкрещя: — Ела! Ела тук. Трябва да я държиш, докато дойде Магистърът.

С ужасно скърцане автоматонът се подчини. Не бе толкова бърз, колкото по-дребните му събратя, но размерите му бяха такива, че Теса не можеше да не проследи движението му с ужас в очите си. Но това не бе всичко. Магистърът щеше да дойде. Теса се запита дали Нат го е повикал вече, дали вече е тръгнал насам. Мортмейн. Споменът за студените му очи и ледената му, деспотична усмивка, накара стомаха й да се свие.

— Пусни ме — изкрещя тя, опитвайки се да се отскубне от брат си. — Пусни ме да отида при Шарлот…

Нат я блъсна напред грубо и тя се просна на земята, лактите и коленете й се удариха в твърдия дървен под. Задъхвайки се, тя се претърколи встрани, под сянката на платформата, докато автоматонът се приближаваше с грохот към нея. Тя изкрещя…