Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Глупаво ли? — изсъска му на свой ред тя. — Успях да те накарам да изпееш всичко, Нат. Каза ми всичките си тайни. Мортмейн разбра ли вече? Затова ли изглеждаш така, сякаш от дни не си спал в леглото си?

Той я стисна още по-силно и това я накара да простене от болка.

— Не можа да издържиш дълго сама, затова си пъхаш носа в моите работи. И се радваш да ме видиш унизен, нали? Коя сестра би постъпила така, Теси?

— Ти би ме убил, ако имаше тази възможност. Каквото и да кажеш или да направиш, няма да ме накараш да се почувствам виновна, че съм те предала. Опитваш се да трупаш дивиденти от всичко това. Съюзявайки се с Мортмейн…

Той я разтресе така, че зъбите й изтракаха.

— Какво ти влиза в работата с кого се съюзявам. Преуспявах, докато не се появихте ти и твоите приятели нефилими и не си напъхахте носовете там, където не ви е работа. Сега Магистърът иска главата ми и вината за това е твоя. Само твоя. Почти бях изгубил надежда, докато не получих тази нелепа бележка от Джесамин. Веднага разбрах, че имаш пръст в това. Сигурно ти е коствало доста усилия да се добереш до нея, измъчвали сте я, за да я накарате да ми напише това нелепо послание…

— Не сме я измъчвали — изтръгна се от устата на Теса. Бореше се с всички сили, но Нат я стисна още по-здраво, копчетата на жилетката му се впиваха в гърба й. — Направи го по собствено желание. Искаше да спаси кожата си.

— Не ти вярвам — свободната му ръка хвана брадичката й; ноктите му се забиха в нея и тя извика от болка. — Тя ме обича.

— Никой не те обича — простена тя. — Ти си ми брат… аз те обичах… а ти успя да съсипеш дори и това.

Нат се наведе напред и изръмжа:

— Не съм ти брат…

— Е, добре, полубрат, тогава…

— Ти не си ми сестра. Не си ми дори полусестра — изрече той с жестоко задоволство. — Твоята майка и моята майка не са една и съща жена.

— Това не е възможно — прошепна Теса. — Лъжеш. Майка ни е Елизабет Грей…

— Твоята майка е Елизабет Грей, родена Елизабет Мур — каза Нат. — Моята е Хариет Мур.

— Леля Хариет?

— Била е сгодена. Знаеше ли това? След като родителите ни… твоите родители… са се оженили. Мъжът починал, преди да се оженят. Но тя вече очаквала дете. Майка ти отгледала бебето като свое, за да спести на сестра си срама, че е консумирала брака си, преди той да се е състоял. Че е била прелюбодейка — гласът му прозвуча горчиво и язвително. — Не съм ти брат и никога не съм бил. Хариет… така и не ми каза, че ми е майка. Научих го от писмата на майка ти. През всички тези години тя не обели и дума за това. Срамувала се е.

— Ти я уби — потресено отвърна Теса. — Уби собствената си майка.

— Защото ми е била майка. Защото се е отрекла от мен. Защото се е срамувала от мен. Защото не знам кой е баща ми. Защото е била лека жена — каза Нат с празен поглед. Нат винаги е бил празен. Никога не е бил нищо повече от красива обвивка, а Теса и леля й си бяха въобразявали, че в него има състрадание и отзивчивост, защото искаха да ги видят в него, а не защото той ги притежаваше.

— Защо си казал на Джесамин, че майка ми е била ловец на сенки? — попита Теса. — Дори и леля Хариет да е била твоя майка, тя и майка ми са били сестри. Леля Хариет би трябвало също да е ловец на сенки, както и ти. Защо си казал такава нелепа лъжа?

На лицето му се появи фалшива усмивка.

— Наистина ли искаш да знаеш? — хватката му стегна шията й, душейки я. Тя се задъхваше и внезапно си помисли за Гейбриъл, който бе казал: „Опитай се да ритнеш противника си в коляното, болката е наистина ужасна“.

Тя вдигна коляно, ритна назад, токът на обувката й нацели коляното на Нат, издавайки тъп пукащ звук. Нат изкрещя, а кракът му излезе от строя. Той не я пусна, когато падна, и се завъртя така, че лакътят му притисна стомаха й, докато се търкаляха на пода. Тя се задъхваше, в белите й дробове не бе останал въздух, очите й се напълниха със сълзи.

Отново го ритна, опитвайки се да се измъкне, удари го и по рамото, но той стискаше здраво жилетката й отзад. Копчетата й се посипаха като дъжд, когато той я дръпна към себе си; с другата си ръка я сграбчи за косата, докато тя го блъскаше с ръце и дереше с нокти лицето му. Кръвта, която рукна, представляваше ужасяваща гледка.

— Остави ме да си вървя — задъхано рече тя. — Не можеш да ме убиеш. Магистърът ме иска жива…

— Жива не означава здрава и читава — озъби се той, а кръвта се стичаше надолу по лицето и брадичката му. Той я сграбчи за косата отново и я дръпна към себе си; тя изкрещя от болка и понечи да го ритне, но той бе твърде бърз и успя да избегне удара. Едва поемайки си дъх, тя нададе слаб вик: