Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Наред ли е всичко, госпожице? Взехте ли това, което искахте?

Теса си помисли за Гидеон, отмятащ косата на Софи от лицето й. Спомни си за нежните ръце на Уил около талията й и за мекотата на устните на Джем върху бузата си и усети, че всичко в главата й се завъртя. Коя бе тя, че да казва на Софи да бъде предпазлива, дори и наум, когато самата тя бе толкова объркана?

— Да — излъга тя. — Взех това, което исках. Благодаря, Сирил.

Складът представляваше огромна сграда от бял варовик, оградена с черна ограда от ковано желязо. Прозорците бяха заковани с дъски и масивен железен катинар държеше входните врати затворени, а над тях, изпод пластовете сажди, едва се различаваше изписаното с потъмнели букви име „Мортмейн и съдружие“.

Ловците на сенки оставиха каретата до тротоара и я скриха с магически прах, за да не бъде открадната или ограбена от някой мундан, докато дойдеше Сирил. Уил разгледа катинара и установи, че е бил смазван и отварян съвсем наскоро; една руна замести липсващия ключ и той и останалите се промъкнаха вътре, затваряйки вратата зад себе си.

Друга руна помогна да бъде отворена входната врата, водеща към няколко стаи. Само една бе обзаведена с бюро, лампа със зелен абажур и канапе на цветя и висока дървена облегалка.

— Ето го гнезденцето, където са се ухажвали Джесамин и Нат — весело отбеляза Уил.

Джем отвратено възкликна и започна да боде канапето с бастуна. Шарлот се бе навела над бюрото и припряно ровеше в чекмеджетата.

— Не предполагах, че ще заемеш толкова строга позиция срещу ухажванията — подхвърли Уил към Джем.

— Не става въпрос за позиция. Просто мисълта, че Нат е докосвал някого… — Джем изкриви лице. — А Джесамин е толкова убедена, че го обича. Ако можеше да я видиш, Уил, дори и ти щеше да изпиташ съжаление.

— Не, нямаше — каза Уил. — Несподелената любов е смешна и който страда от нея също става смешен — и той дръпна превръзката на рамото си, сякаш го стягаше. — Шарлот? Откри ли нещо в бюрото?

— Не — отвърна Шарлот и затвори чекмеджетата. — Няколко документа с цени на чай и дати на търгове, но нищо повече. Е, и няколко умрели паяка.

— Колко романтично — промърмори Уил. Той последва Джем, който вече обикаляше из съседните стаи, използвайки бастуна си, за да отмахва паяжините, изпречили се на пътя му. Следващите няколко стаи бяха празни, последната водеше към това, което някога е било работната площадка на склада. Беше сенчесто, наподобяващо пещера пространство, таванът му се губеше в тъмнината. Разнебитени дървени стъпала водеха към втория етаж. До стената на първия етаж бяха опрени чували от зебло, в сянката, като отпуснати тела. Уил вдигна камъка си с магическа светлина, който освети стаята, когато Хенри влезе да провери съдържанието на един от чувалите. Бе застанал с гръб, свивайки рамене.

— Натрошени на дребно листа от чай — каза той. — Черен цейлонски или индийски, струва ми се.

Но Джем поклати глава, оглеждайки се наоколо.

— Много добре разбирам, че някога това е било действаща кантора за продажба на чай, но е очевидно, че е изоставена от години, от времето, когато Мортмейн започва да се интересува от механизми. Но на пода няма прах. — Той хвана ръката на Уил, насочвайки лъча светлина към гладкия дървен под. — Тук е имало и друга дейност, не само Джесамин и Нат са влизали в изоставената кантора.

— Там има още стаи — каза Хенри и посочи към един отдалечен ъгъл. — Шарлот и аз ще ги претърсим. Уил, Джем, проверете какво има на втория етаж.

Беше толкова необичайно и странно Хенри да дава заповеди; Уил погледна към Джем, ухили се и тръгна нагоре по клатушкащите се дървени стълби. Те изпукаха под тежестта му и под тежестта на значително по-лекия Джем, който вървеше зад него. Магическата светлина в ръката на Уил хвърли отблясък върху стените, когато той застана върху най-горното стъпало.

Озоваха се на нещо като платформа, където вероятно са складирали сандъците с чай или откъдето надзирателят е наблюдавал какво става на площадката долу. Сега тя бе празна, като се изключи самотната фигура, лежаща на пода. Бе тяло на мъж, слаб и младолик, и когато Уил се приближи до него, сърцето му заби бясно, защото той вече го бе виждал някъде — бе виждал това и преди — отпуснатото тяло, сребърната коса и тъмните дрехи, затворените посинели клепачи, обрамчени със сребърни мигли.

— Уил… — обади се Джем зад него. Той премести поглед от смаяното лице на Уил към тялото на пода, заобиколи го и коленичи до него. Вдигна китката на мъжа, точно когато Шарлот изкачи стъпалата. Уил я погледна изненадано. Лицето й бе покрито с пот и тя изглеждаше леко болна. Джем каза: