Касандра Клеър - Град от пепел

Джейс се изправи на крака, прекоси стаята и взе листа от ръката й.

— И това действа ли?

Клеъри се запита дали той искрено се интересуваше, или просто продължаваше да се заяжда.

— Какво имаш предвид?

— Просто питам как можем да сме сигурни, че руната наистина функционира? Засега това е само рисунка. Не можеш да прогониш страха от парче хартия, понеже му липсва такъв. Трябва да я изпробваме на някого от нас, за да сме сигурни, че това е истинска руна.

— Не мисля, че идеята ти е добра — каза Люк.

— Идеята е страхотна. — Джейс пусна листа отново на масата и започна да съблича якето си. — Имам си и стили. Кой ще опита върху мен?

— Ама че подбор на думи — промърмори. Магнус.

Люк се изправи.

— Не — рече той. — Джейс, за теб думата „страх“ не съществува. Не мисля, че можем да съдим за действието на руната по това дали сработва при теб.

Алек издаде хлипащ звук, който прозвуча като смях. Джейс само леко и студено се усмихна.

— Думата „страх“ е позната и на мен — каза той. — Просто съм си наложил да вярвам, че не притежавам недостатък, който да бъде наречен с нея.

— Точно в това е проблемът — каза Люк.

— Ами защо тогава не опитаме с теб? — рече Клеъри, но Люк поклати глава.

— Не можеш да поставяш руни върху долноземци, Клеъри, няма да имат ефект. Демоничното заболяване, което причинява ликантропията, не позволява на знаците да действат.

— Тогава…

— Опитай на мен — каза неочаквано Алек. — Малко безстрашие няма да ми е излишно. — Той съблече якето си, хвърли го на стола до пианото, после прекоси стаята и застана пред Джейс. — Ето. Постави знака на ръката ми.

Джейс погледна към Клеъри.

— Или предпочиташ ти да го поставиш…?

Тя поклати глава.

— Не. Ти си по-добър в поставянето на знаци от мен.

Джейс сви рамене.

— Навий си ръкава, Алек.

Алек послушно нави ръкава си. На горната част на ръката му вече имаше постоянен знак, някаква елегантна заврънтулка от линии, която се предполагаше, че му дава идеалния баланс. Всички се наведоха напред, дори и Магнус, докато Джейс внимателно очертаваше контурите на руната на безстрашието върху ръката на Алек, точно под вече съществуващия знак. Алек се намръщи, когато стилито започна да прогаря кожата му, очертавайки новия знак. Когато Джейс приключи, той пъхна обратно стилито в джоба си и заразглежда възхитено работата си.

— Е, поне изглежда красиво — отбеляза той. — Независимо дали действа или не…

Алек докосна новия си знак с върха на пръстите си, после погледна останалите в стаята и установи, че всички го гледат втренчено.

— Е? — рече Клеъри.

— Какво, е? — Алек смъкна ръкава си, като скри знака.

— Ами как се чувстваш? Някаква разлика?

Алек се замисли.

— Не бих казал.

Джейс вдигна ръце.

— Явно не става.

— Не бързай — каза Люк. — Може би просто още не е активирана. Очевидно тук няма нищо, от което Алек да се бои.

Магнус погледна към Алек и вдигна вежди.

— Буу — каза той.

Джейс се ухили.

— Хайде, не може да нямаш някоя и друга фобия. Кое те плаши?

Алек помисли малко.

— Паяци — каза той.

Клеъри се обърна към Люк.

— Да се намира тук някъде паяк?

Люк вече се дразнеше.

— Откъде ще се вземат паяци у мен? Приличам ли ви на човек, който ги колекционира?

— Не се обиждай — рече Джейс, — но някак си оставяш такова впечатление.

— Знаете ли — сопна се Алек, — може би експериментът беше глупав.

— А от тъмното? — сви рамене Клеъри. — Можем да те заключим в мазето.

— Аз съм ловец на демони — рече Алек, вече поизгубил търпение. — Клеъри, аз не се страхувам от тъмното .

— Е, само предположих.

— Но предположението ти е погрешно.

Клеъри понечи да отговори, но я прекъсна звънецът на вратата. Тя погледна Люк и повдигна вежди.

— Саймън?

— Не е възможно. Посред бял ден е.

— Да, вярно. — Отново беше забравила. — Искаш ли аз да отворя?

— Не. — Той се изправи, като леко изсумтя от болка. — Добре съм. Сигурно е посетител, който се чуди защо книжарницата е затворена.

Той прекоси стаята и отвори вратата. Раменете му се вцепениха от изненада. Клеъри чу рязък и гневен, познат женски глас, а миг по-късно Изабел и Мерис Лайтууд минаха покрай Люк и влязоха в стаята, последвани от сивата, заплашителна фигура на инквизиторката. Зад тях вървеше висок и широкоплещест мъж, с тъмна коса и мургава кожа, с гъста черна брада. Макар че бяха изминали много години, Клеъри го разпозна от старата снимка, която й бе показал Ходж: беше Робърт Лайтууд, бащата на Алек и Изабел.