Касандра Клеър - Град от пепел

Алек се обърна към Джейс.

— Ти не… — започна той. — Искам да кажа, не е възможно да си мислиш…

Джейс клатеше озадачено глава.

— Това, което не разбирам, е защо през цялото време се мъчиш да скриеш отношенията си с Магнус от мен, сякаш ако ми кажеш, ще имам нещо против.

Ако той си въобразяваше, че думите му звучат утешително, очевидно грешеше. Алек пребледня и нищо не каза. Джейс се обърна към Магнус.

— Помогни ми да го убедя — каза той, — че наистина не ми пука.

— О — каза тихо Магнус, — мисля, че той ти вярва.

— Тогава не… — По лицето на Джейс се изписа обърканост, а по изражението на Магнус Клеъри разбра, че той силно се изкушава да отговори. Подтикната от внезапно съжаление към Алек, тя издърпа ръката си от тази на Саймън и каза:

— Джейс, престани. Остави го на мира.

— Кой да остави на мира? — обади се глас от дивана. Клеъри се завъртя и видя Люк да седи на дивана, малко напрегнат от болката, но като цяло с доста бодър вид.

— Люк! — Тя се спусна към дивана с намерение да го прегърне, но видя как държи рамото си и се въздържа. — Помниш ли какво стана?

— Не бих казал. — Люк прокара ръка по лицето си. — Последното, което си спомням, беше, че слязох от пикапа. Нещо ме блъсна в раменете и ме запрати встрани. Спомням си някаква адска болка… Така или иначе, изглежда, ми минава. Следващото, което си спомням, е, че петима души се карат. За какво беше тази врява, между другото?

— За нищо — казаха едновременно Клеъри, Саймън, Алек, Магнус и Джейс, с изненадващо единодушие, което едва ли някога щеше да се повтори.

Независимо че беше крайно изтощен, Люк вдигна вежди. Но единственото, което каза, беше:

— Ясно.

Понеже Мая още спеше в спалнята на Люк, той заяви, че ще се чувства много добре на дивана. Клеъри се опита да му предложи своето легло, но той отказа. Тя не настоя повече и се запъти към тесния коридор, за да вземе чаршафи и одеяла от дрешника. Тъкмо сваляше един юрган от горния рафт, когато усети, че някой е зад нея. Завъртя се и изпусна одеялото, което меко падна в краката й.

Беше Джейс.

— Извинявай, че те стреснах.

— Няма проблем. — Тя се наведе да вземе одеялото.

— Всъщност не съжалявам — рече той. — Това е най-силната емоция, която виждам у теб от няколко дни насам.

— Та аз не съм те виждала от няколко дни насам.

— И кой е виновен за това? Аз ти се обаждам. Ти не ми вдигаш телефона. А не мога просто ей така да дойда да те видя. Нали съм под арест, ако не си забравила.

— Чак пък арест. — Тя се опита да придаде безгрижност на гласа си, докато се изправяше. — Нали Магнус ти прави компания. Както и „Островът на Гилигън“.

Тия от „Островът на Гилигън“ що не вземат да се гръмнат? , помисли си Джейс.

Клеъри въздъхна.

— Не мислиш ли, че с Магнус е време да си вървите?

Джейс сви устни и тя видя в очите му колко е наранен и как го заболя.

— Нямаш търпение да се отървеш от мен, нали?

— Не. — Тя притисна одеялото към себе си и без да смее да го погледне в очите, сведе поглед към ръцете му. Деликатните му пръсти бяха красиви и обсипани с белези. На десния му показалец още личеше тънката бяла чертичка, по-бледа кожа на мястото, където беше преди пръстенът на Моргенстърн. Копнежът да го докосне беше толкова силен, че й идеше да захвърли одеялото и да изкрещи. — Тоест не, не исках да кажа това. Не те мразя, Джейс.

— И аз не те мразя.

Тя вдигна облекчен поглед към него.

— Радвам се да го чуя…

— Искаше ми се да можех да те мразя — рече той. Гласът му беше спокоен, устата му — изкривена в колеблива усмивка, но от очите му струеше дълбока болка. — Искам да те мразя. Опитвам се да те мразя. Всичко щеше да е толкова лесно, ако те мразех. Понякога си мисля, че те мразя, но после те виждам и…

Ръцете й се вцепениха върху одеялото.

— И какво?

— А ти какво си мислиш ? — Джейс поклати глава. — Защо аз ти казвам точно как се чувствам, а ти никога не го правиш? Това е като да си удряш главата в стената, с тази разлика, че ако си удрях главата в стената, поне щях да мога да спра.

Устните на Клеъри толкова силно затрепериха, че не можеше дори да проговори.

— Да не мислиш, че на мен ми е лесно? — попита в отговор тя. — Да не мислиш…

— Клеъри? — Беше Саймън, който бе излязъл в коридора с новата за него безшумна грация и който така я стресна, че отново изпусна одеялото. Тя извърна лице, но не достатъчно бързо, за да прикрие от него изражението си или издайническия блясък в очите си. — Разбирам — каза той след дълга пауза. — Извинете, че ви прекъснах. — Той се скри отново във всекидневната, като остави Клеъри да гледа втренчено след него през напиращите сълзи.