Касандра Клеър - Град от пепел

— По дяволите. — Тя се обърна към Джейс. — Какво ти става? — каза тя с повече злоба, отколкото изпитваше. — Защо трябва всичко да разваляш? — Хвърли по него одеялото и се втурна след Саймън.

Той беше вече пред външната врата. Тя изтича след него на верандата, като остави вратата да се затръшне след нея.

— Саймън! Къде отиваш?

Той се обърна почти машинално.

— У дома. Стана късно, не искам изгревът на слънцето да ме завари тук.

Понеже до изгрева на слънцето имаше още няколко часа, това извинение се стори слабо на Клеъри.

— Знаеш, че тук си винаги добре дошъл и можеш да останеш да спиш през деня, ако искаш да избегнеш среща с майка ти. Можеш да спиш в моята стая…

— Не мисля, че това е добра идея.

— Защо? Не разбирам защо си тръгваш.

Той й се усмихна. Усмивката му беше тъжна, сякаш загатваше и нещо друго.

— Знаеш ли кое е най-лошото, което мога да си представя?

Тя премигна срещу него.

— Кое?

— Да изгубя доверието си в човека, когото обичам повече от всичко на света.

Тя го хвана за ръкава. Той не се отдръпна, но и не отвърна на докосването й.

— Да не искаш да кажеш…

— Да — рече той, досещайки се какво ще го попита тя. — Теб имах предвид.

— Но ти можеш да ми имаш доверие.

— И аз така си мислех. Но имам чувството, че предпочиташ да скърбиш за някого, с когото може би никога няма да бъдеш, вместо да се опиташ да бъдеш с този, с когото имаш шанс.

Нямаше смисъл да отрича.

— Само ми дай време — каза тя. — Просто ми трябва време, за да приключа… да приключа с всичко.

— Значи няма да ми кажеш, че греша, така ли? — рече той. На мъждивата светлина на верандата очите му изглеждаха много големи и тъмни. — Този път не, нали?

— Този път не. Съжалявам.

— Недей. — Той се извърна от нея и протегнатата й ръка и тръгна към стълбите на верандата. — В крайна сметка, това е истината.

Каквото и да струва тя. Клеъри пъхна ръце в джобовете и се загледа в отдалечаващата се фигура, докато не я видя да се разтапя в мрака.

Все пак се оказа, че Магнус и Джейс не бързаха да се приберат. Магнус искаше да поостане още няколко часа, за да се увери, че Мая и Люк се възстановяват според очакванията му. След като няколко минути поддържа измъчен разговор с отегчения Магнус, докато Джейс, седнал на пейката пред пианото на Люк, усърдно изучаваше партитурите, правейки се, че не я забелязва, Клеъри реши да си легне рано.

Ала сънят не идваше. Чуваше през стената как Джейс тихо подрънква на пианото, но не това я държеше будна. Мислеше за Саймън, как се прибира вкъщи, където никога повече нямаше да се чувства като у дома си, за отчаянието в гласа на Джейс, когато каза Искам да те мразя , и за Магнус, който не каза истината на Джейс: че Алек не иска Джейс да знае за отношенията им, защото още е влюбен в него. Тя се замисли какво удовлетворение би донесло на Магнус, ако бе произнесъл на глас истината. Фактът, че не го направи и остави Алек да продължи да лъже и да се самозаблуждава, доказваше, че Магнус наистина го харесва. Може би все пак беше вярно казаното от кралицата на феите: любовта те прави лъжец.

След като Джейс бе изсвирил първия дял от „Нощния Гаспар“ на Равел, стана от пианото, отиде в кухнята, вдигна телефона на Люк и проведе кратък разговор. След което се върна на пианото.

Беше стигнал до половината на третия дял, когато видя някаква светлина да пробягва отпред, на моравата на Люк. Миг по-късно светлината угасна и гледката откъм предния прозорец се стопи в тъмнината. Джейс обаче беше вече на крака и посягаше към якето си. Той безшумно затвори зад себе си външната врата и се спусна по стълбите, като ги взимаше по две наведнъж. На моравата до пешеходната алея имаше мотор, който още бръмчеше. Видът му по странен начин напомняше за организъм: тръбите се виеха като жилести вени из цялото шаси, а единственият фар, който едва мъждукаше, приличаше на блестящо око. По странен начин моторът приличаше на жив, колкото и момчето, подпряло се на него и вперило любопитен поглед в Джейс. Момчето бе облечено в кафяво кожено яке, а къдравата му коса се виеше чак до яката и влизаше в присвитите му очи. То се хилеше, като показваше острите си зъби. Джейс съзнаваше, че нито момчето, нито моторът са наистина живи; и двете неща се движеха с демонична енергия, която губеха след изтичането на нощта.

— Рафаел — каза Джейс вместо поздрав.

— Както виждаш — рече Рафаел, — донесох ти това, за което ме помоли.