Касандра Клеър - Град от пепел

— Ще се оправи ли? — попита настойчиво Клеъри, като се суетеше около дивана, докато Магнус призоваваше синкав огън, който проблесна между ръцете му.

— Ще се оправи. Отровата на раум демоните е по-опасна от тази на древак, но не е нещо, с което да не мога да се справя. — Магнус й направи знак да се махне. — Ако, разбира се, се отдръпнеш и ме оставиш да работя на спокойствие.

Клеъри седна неохотно във фотьойла. Джейс и Алек стояха до прозореца с наведени една до друга глави. Джейс жестикулираше нещо с ръце. Тя предположи, че обяснява на Алек какво се е случило с демоните. Саймън, който се чудеше какво да прави, стоеше облегнат на стената до вратата на кухнята. Изглеждаше замислен. Понеже не можеше да гледа посърналото сиво лице с хлътнали очи на Люк, Клеъри насочи погледа си към Саймън, като се опитваше да прецени кое у него си оставаше познато и кое й бе станало чуждо. Без очилата очите му изглеждаха двойно по-големи и много тъмни, по-скоро черни, отколкото кафяви. Кожата му беше бледа и гладка като бял мрамор, прорязана от по-тъмни вени на слепоочията и изпъкналите скули. Дори косата му изглеждаше по-тъмна от силния контраст с бялата кожа. Тя си спомни как докато гледаше множеството в хотела на Рафаел, се бе чудила защо няма грозни или непривлекателни вампири. Тогава си беше помислила, че навярно има някакво правило, според което физически непривлекателни хора не могат да стават вампири. Сега обаче се запита дали пък вампиризмът сам по себе си не ги променяше, изтривайки петната от кожата и подсилвайки цвета и блясъка на очите и косата. Вероятно това беше еволюционно преимущество на този вид. Сигурно хубостта помага на вампирите да примамят своята жертва.

После забеляза, че и Саймън я гледа втренчено, с ококорени очи. Това я извади от унеса й и тя се изправи, като отново погледна към Магнус. Синята светлина беше изчезнала. Очите на Люк още бяха затворени, но ужасната сивота се беше оттеглила от лицето му и той дишаше дълбоко и равномерно.

— Той е добре! — възкликна Клеъри, при което Алек, Джейс и Саймън се втурнаха да видят. Саймън пъхна ръка в тази на Клеъри и тя сплете пръстите си с неговите, щастлива от изпитаното облекчение.

— Значи ще оживее, така ли? — попита Саймън, когато Магнус се отпусна на страничната облегалка на най-близкия фотьойл. Той изглеждаше изтощен, измъчен и посинял. — Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен — каза Магнус. — Аз съм висшият магьосник на Бруклин; разбирам си от работата.

Очите му се преместиха към Джейс, който тъкмо казваше полугласно нещо на Алек, така че другите да не чуят.

— Което ми напомня — продължи Магнус с рязкост в гласа, на която Клеъри не допускаше, че е способен, — че не съм съвсем сигурен какво си мислите, че правите, като ме викате всеки път, когато на някой от вас му порасне нокът навътре и се налага да бъде изваден. Аз съм висш магьосник и ценя времето си. Има толкова много обикновени магьосници, които ще поискат много по-малко, за да свършат такава работа.

Клеъри замига смаяно срещу него.

— Искаш да кажеш, че трябва да платим за това? Та Люк е наш приятел!

Магнус извади от джоба си тънка синя цигара.

— Но не и мой — каза той. — Срещал съм го само няколко пъти, когато майка ти го взимаше със себе си на сеансите, които провеждах с теб за блокиране на паметта ти. — Той прокара ръка през върха на цигарата и тя светна с разноцветен пламък. — Мислите си, че ви помагам само заради доброто си сърце? Или просто съм единственият магьосник, когото познавате?

Джейс изслуша тази кратка тирада с едва прикриван гняв, който искреше от кехлибарените му очи, правейки ги златисти.

— Не — каза на свой ред той, — просто си единственият магьосник, който се среща с наш приятел.

За миг всички го гледаха втренчено — Алек с нескрит ужас, Магнус със смесица от гняв и изненада, Клеъри и Саймън — с изумление. Алек пръв заговори, гласът му трепереше.

— Защо казваш това?

Джейс се обърка.

— Кое?

— Че се срещаме… че ние… не е вярно — каза Алек, гласът му се извиси и падна няколко октави, докато се мъчеше да си възвърне самообладанието.

Джейс го погледна твърдо.

— Не съм казал, че той се среща с теб — рече той, — но е забавно, че ти сам се сети какво имам предвид.

— Ние не се срещаме — повтори Алек.

— О, така ли? — попита Магнус. — Значи ти просто с всеки си така дружелюбен?

— Магнус. — Алек панически се втренчи в магьосника. И Магнус, изглежда, разбра. Той скръсти ръце на гърдите си, облегна се безмълвно назад, после присви очи и загледа разиграващата се пред него сцена.