Касандра Клеър - Град от пепел

Златистите очи на Джейс с прецизността на лазери мигом се насочиха към Клеъри. Ако си бе въобразявала, че след всичко случило се той ще гледа виновно или дори засрамено, беше сбъркала. Единственото чувство, отразено в погледа му, беше гняв.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита той остро и с неприкрито раздразнение.

Клеъри сведе поглед към себе си. Тя все още стоеше върху холната масичка с нож в ръка. Изкушаваше се да го скрие зад гърба си.

— Имахме разправия. Оправихме се.

— Сериозно? — Гласът на Джейс бе пропит от сарказъм. — Знаеш ли изобщо как се използва ножът, Клариса? Без да го забиеш в себе си или в някой невинен свидетел?

— Никого не съм наранила — процеди през зъби Клеъри.

— Тя проби дивана — каза глухо Мая, очите й бяха затворени. Бузите й още пламтяха от температурата и гнева, но останалата част от лицето й беше тревожно бледа. Саймън я погледна притеснено.

— Мисля, че й става по-зле.

Магнус се покашля. Когато Саймън не се помръдна, той каза с нотка на крайно раздразнение в гласа:

— Бягай оттук, мунди. — Той свали пелерината си в движение, докато прекосяваше стаята до дивана, на който лежеше Мая. — Предполагам, че ти си пациентката ми, така ли е? — попита той, като сведе поглед към нея през втвърдените си блестящи мигли.

Мая го погледна с блуждаещ поглед.

— Аз съм Магнус Бейн — продължи той с успокояващ глас, като протегна окичените си с пръстени ръце. Между тях затанцуваха сини искри като светещи организми във вода. — Аз съм магьосникът, дошъл да те излекува. Те казаха ли ти, че ще дойда?

— Знам кой си, но… — Мая изглеждаше замаяна. — Изглеждаш толкова… толкова… блестящ .

Алек издаде звук, наподобяващ смях, който обаче премина в кашлица, когато тънките ръце на Магнус изтъкаха блестяща синя завеса около момичето-върколак. Джейс не се засмя.

— Къде е Люк? — попита той.

— Излезе — рече Саймън. — Отиде да премести пикапа от моравата.

Джейс и Алек бързо си размениха погледи.

— Много забавно — каза Джейс. Ала не звучеше да се забавлява. — Не го видях, докато се качвахме по стълбите.

Тънък филиз от тревога се разгърна като листо в гърдите на Клеъри.

— И пикапа ли не видяхте?

— Аз го видях — каза Алек. — Беше на алеята. Фаровете бяха угасени.

При тези думи дори Магнус, който бе зает с Мая, вдигна поглед. През магическата мрежа, която бе изтъкал около себе си и момичето-върколак, чертите му изглеждаха размазани и неясни, сякаш го виждаха през вода.

— Това не ми харесва — каза той и гласът му прозвуча глухо и далечно. — Особено след нападението на древак демоните. Те бродят на глутници.

Джейс вече посягаше към една от серафимските ками.

— Ще отида да го потърся. Алек, ти остани тук да наглеждаш къщата.

Клеъри скочи от масата.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма да дойдеш. — Той се отправи към вратата, без да се обръща, за да види дали тя го следва.

Клеъри се затича и се хвърли между него и входната врата.

— Спри.

За миг си помисли, че няма да спре, дори ако се наложи да мине през нея, но той спря едва на няколко педи от нея, толкова близо, че когато заговори, усещаше как дъхът му роши косата й.

— Ако се наложи, ще те вържа, Клариса.

— Престани да ме наричаш така.

— Клеъри — каза тихо той и начинът, по който прозвуча името й в устата му, я накара да почувства тръпки по гърба си. Златото в очите му се бе втвърдило, станало металическо. За миг се запита какво ли би било, ако наистина се нахвърлеше върху нея, какво би било, ако я събореше и вържеше, сграбчил китките й. За него борбата беше като секса за другите хора. Мисълта за докосването му накара бузите й да пламнат.

Тя заговори, като се опитваше да овладее вълнението в гласа си.

— Той е мой чичо, а не твой…

На лицето му се изписа безжалостна насмешка.

— Твоите чичовци са и мои, скъпа сестричке — каза той, — а в случая става въпрос за човек, който не е кръвен роднина нито на теб, нито на мен.

— Джейс…

— Освен това нямам време да ти поставям знаци — каза той, като я погледна лениво, — а и този нож е единственото, което имаш. Не бих разчитал на него, ако ще се разправяме с демони.

Тя заби ножа в стената до вратата и бе възнаградена с изненадата, изписана на лицето му.

— А сега какво? Имаш две серафимски ками, дай едната на мен.

— Не е за вярване… — обади се Саймън, пъхнал ръце в джобовете, с горящи като черни въглени очи, изпъкващи на бялото му лице. — Аз ще отида.

— Саймън, недей… — започна Клеъри.