Касандра Клеър - Град от пепел

— Прав си — каза той накрая, гласът му беше хладен. — И продължава да те избягва. Саймън е.

Настъпи толкова продължително мълчание, че Саймън вече се питаше дали Джейс не е затворил.

— Ало?

— Тук съм. — Гласът на Джейс беше ясен и хладен като есенни листа, всичката уязвимост в него беше изчезнала. — Ако ми се обаждаш само, за да си говориш с мен, мунди, явно си по-самотен, отколкото предполагах.

— Повярвай ми, никога не бих ти се обадил, ако зависеше от мен. Правя го заради Клеъри.

— Тя добре ли е? — Гласът на Джейс продължаваше да е ясен и хладен, но вече леко дрезгав, есенните листа бяха сковани в лъскав лед. — Ако й се е случило нещо…

— Нищо не й се е случило. — Саймън се мъчеше да овладее гневните нотки в гласа си. По най-бързия начин той изложи пред Джейс събитията от изминалата нощ и случилото се с Мая. Джейс го изчака да свърши, после даде кратки и ясни инструкции. Саймън го слушаше замаян и усети, че кима с глава, преди да си даде сметка, че всъщност Джейс не го вижда. Тогава започна да обяснява, но скоро установи, че отсреща няма никого; Джейс беше затворил. Саймън на свой ред затвори безмълвно телефона и го подаде на Клеъри.

— Той ще дойде тук.

Клеъри се облегна на мивката.

— Сега ли?

— Сега. Магнус и Алек също ще дойдат с него.

— Магнус ли? — смая се тя, но после каза: — О, естествено, сигурно Джейс още живее у Магнус. Мислех си, че е в Института, но, разбира се, няма как да е там. Аз…

Прекъсна я остър вик, идващ откъм всекидневната. Тя се ококори. Саймън усети как космите по врата му настръхват като бодли.

— Не се тревожи — каза той колкото можеше по-спокойно. — Люк не би наранил Мая.

— Той я наранява. Но няма друг избор — отвърна Клеъри и поклати глава. — Както всичко, което се случва напоследък. Просто нямаме избор. — Мая извика още веднъж и Клеъри се вкопчи в ръба на плота, сякаш и нея я болеше. — Мразя всичко това! — избухна тя. — Писна ми от всичко! Постоянно някой да е ранен, постоянно някой да е преследван, постоянно да се чудиш кой ще е следващият пострадал. Искам всичко да стане както си беше преди!

— Но няма как. Никой от нас не може да върне нещата — рече Саймън. — Ти поне още можеш да излизаш на дневна светлина.

Тя се обърна към него със зяпнала уста и големи, тъмни очи.

— Саймън, не исках да кажа…

— Знам, че не си искала. — Той се извърна от нея, като усещаше буца в гърлото си. — Ще отида да видя какво правят. — За миг й хрумна да го последва, но остави вратата на кухнята да се затвори между тях, без да я задържи.

Всички лампи във всекидневната бяха светнати. Мая лежеше на дивана с посивяло лице, одеялото бе дръпнато до гърдите й. Тя притискаше някаква превръзка към дясната си ръка, тук-там превръзката се бе напоила с кръв. Очите й бяха затворени.

— Къде е Люк? — попита Саймън, после трепна, учуден, че гласът му звучеше толкова грубо и настойчиво. Тя изглеждаше ужасно, очите й бяха дълбоко хлътнали сред сиви сенки, а устата й — изкривена от болка. Мая бавно отвори очи и го изгледа.

— Саймън — рече немощно тя. — Люк излезе да премести колата от моравата. Притеснява се заради съседите.

Саймън погледна през прозореца. Видя как светлината на фаровете се плъзна по къщата, докато Люк изкарваше колата на пътя.

— Как си? — попита. — Той успя ли да извади онези неща от ръката ти?

Тя кимна машинално.

— Просто съм много уморена — прошепна, като едва отваряше устата си. — И… жадна.

— Ще ти донеса вода. — На бюфета до кухненската маса в трапезарията имаше кана с вода и комплект чаши. Саймън напълни една чаша с хладката течност и я занесе на Мая. Ръцете му леко трепереха и разля малко от водата, докато й подаваше чашата. Мая протегна ръка и понечи да каже нещо, вероятно благодаря, когато пръстите им се докоснаха и тя се отдръпна така рязко, че чашата увисна във въздуха. После се удари в ръба на холната масичка, счупи се и водата се разля по лакирания дървен под.

— Мая? Добре ли си?

Тя се дръпна от него, раменете й се притиснаха към облегалката на дивана, устните й се дръпнаха назад и оголиха зъбите й. Очите й станаха светещо жълти. От гърлото й се изтръгна ръмжене, което приличаше на кучешки лай.

— Мая? — повтори ужасено Саймън.

— Вампир — изсъска тя.

Саймън усети как главата му натежава назад, сякаш го беше ударила.

— Мая…

— Мислех, че си човек . А ти си бил чудовище. Кръвопиец.

— Аз съм човек… искам да кажа, бях човек. Промених се. Преди няколко дни. — Виеше му се свят, беше замаян и му се гадеше. — Също като теб…