Касандра Клеър - Град от пепел

— Очилата ти — каза най-накрая тя, като се сети какво й се бе видяло странно у него на верандата. — Не ги носиш.

— Да си виждала вампир с очила?

— Е, не съм, но…

— Вече не ми трябват. Изглежда, като вампир вече имам перфектно зрение. — Той се настани на дивана, а Клеъри седна до него, но на известно разстояние. Отблизо по-добре се виждаше колко е бледа кожата му, през която прозираха сините му вени. Без очилата, очите му изглеждаха огромни и тъмни, а миглите — като черни мастилени линии. — Разбира се, още ги нося вкъщи, иначе майка ми ще откачи. Май ще трябва да й кажа, че вече съм с контактни лещи.

— Рано или късно ще трябва всичко да й кажеш — рече Клеъри, като се опитваше да звучи по-твърдо, отколкото се чувстваше. — Не можеш до безкрайност да криеш от нея своето… своето състояние.

— Да, трябва да го направя. — Той прокара ръка по тъмната си коса, устата му се изкриви. — Клеъри, какво да правя? Майка постоянно ми носи храна, която всеки път изхвърлям през прозореца… от два дни не съм излизал навън, но не знам още колко ще мога да се преструвам на болен от грип. Все някога ще ме заведе на лекар и тогава? Та аз нямам пулс. Той ще й каже, че съм мъртъв .

— Или ще те обяви за уникален медицински случай — каза Клеъри.

— Не е смешно.

— Знам, просто се опитвах да…

— Постоянно мисля за кръв — рече Саймън. — Сънувам я. Събуждам се с мисълта за нея. Още малко и ще пропиша противни сладникави стихове за нея.

— А какво стана с онези торбички кръв, които Магнус ти даде? Да не са свършили?

— Имам още. В минихладилника са. Но ми остават само три. — Гласът му изтъня от притеснение. — Какво ще стане, когато изпия и тях?

— Няма страшно. Ще ти донесем още — каза Клеъри, като отново се насили да звучи уверено. Тя не се съмняваше, че любезният местен снабдител на Магнус ще бъде винаги насреща с агнешка кръв, но от всичко това й се гадеше. — Виж, Саймън, според Люк трябва да говориш с майка си. Не можеш вечно да криеш от нея.

— Но все пак мога да опитам.

— Помисли си за Люк — каза отчаяно тя. — Можеш да продължиш да живееш нормално.

— А какво ще стане с нас? Ти би ли искала да имаш вампир за гадже? — Той се засмя горчиво. — Защото си представям какви романтични пикници ще си правим. Ти ще пиеш чиста пина колада, а аз — кръв от чиста девица.

— Мисли за това като за недъг — убеждаваше го Клеъри. — Тепърва ти предстои да се научиш как да живееш с него. Много хора правят така.

— Та аз дори не съм човек. Няма и да бъда.

— За мен си — каза тя. — Пък и това да си човек не е нещо кой знае какво.

— Поне Джейс няма да ми вика вече мундан . Какво държиш? — попита той, като видя брошурата, свита на руло в лявата й ръка.

— О, това ли? — Тя я вдигна. — Как да кажем на родителите си.

Той се ококори.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен?

— Не става въпрос за мен. За теб е. — Тя му я подаде.

— Не е нужно да казвам на майка ми каквото и да било — рече Саймън. — Тя и без това си мисли, че съм гей, понеже не се интересувам от спорт и още си нямам сериозна приятелка. Поне не такава, за която тя да знае.

— Но трябва да й кажеш, че си вампир — отбеляза Клеъри. — Идеята на Люк беше, че можеш да използваш някои от предложените изрази в брошурата, като използваш думата „безсмъртен“ вместо…

— Ясно, ясно. — Саймън разгърна брошурата. — Ето, ще репетирам с теб. — Той се покашля. — Мамо, има нещо, което трябва да ти кажа. Аз съм безсмъртен. Знам, че имаш известни предубеждения относно безсмъртните. Знам, че няма да ти е лесно да приемеш факта, че и аз съм безсмъртен. Но аз съм тук, за да ти кажа, че безсмъртните са хора като мен и теб. — Саймън направи пауза. — Добре де. Може би повече като мен, отколкото като теб.

— САЙМЪН!

— Добре, добре. — Той продължи. — Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че аз съм си все същият човек, какъвто винаги съм бил. Това, че съм безсмъртен, не е най-важното нещо в мен. То е само една част от това, което съм. Второто нещо, което сигурно знаеш, е, че това не е въпрос на избор. Просто съм се родил такъв. — Саймън я погледна неодобрително над брошурата. — Извинявай, преродил съм се такъв.

Клеъри въздъхна.

— Не се стараеш достатъчно.

— Поне мога да я успокоя, че сте ме погребали в еврейско гробище — каза Саймън, като захвърли брошурата. — Мога да започна отдалече. Първо ще кажа на сестра си.

— Ако искаш, ще дойда с теб. Може да успея да ги накарам да разберат.

Той я погледна смаяно и тя видя как се пропуква бронята на хапливия му хумор и как под нея се показва страхът.