Касандра Клеър - Град от пепел

— Чу ли ме, Клеъри?

— Звучи добре, но, разбира се, вината си е моя. Всичко, което се случи със Саймън, е по моя вина.

— Защото ти е бил сърдит, когато е отишъл в „Дюмор“ ли? Той не е проникнал в хотела, защото ти е бил сърдит, Клеъри. И преди съм чувал за такива случаи. Казват им „новаци“, онези, които са наполовина превърнати. Той се е почувствал привлечен към хотела от порив, който не е могъл да овладее.

— Защото е носел в себе си кръвта на Рафаел. Но и това не би се случило, ако не бях аз. Ако не го бях завела на партито…

— Мислела си, че там ще е безопасно. Не си го подложила на опасност, на която да не си била подложена и ти. Не бива да се измъчваш заради това — каза Люк, докато завиваше по Бруклинския мост. Водата се стелеше под тях като сребристосиво платно. — Няма никакъв смисъл.

Тя се свлече ниско на седалката и скри пръстите си в ръкавите на плетената си зелена жилетка. Краищата й бяха оръфани и преждата гъделичкаше бузата й.

— Виж — продължи Люк. — Откакто го познавам, Саймън винаги е искал да бъде само на едно място и винаги отчаяно се е стремял да стигне там и там да остане.

— И кое е това място?

— Мястото, където си ти — каза Люк. — Спомняш ли си, когато падна от дървото във фермата, беше на десет години, и си счупи ръката? Спомняш ли си какво направи той, само и само да се качи с теб в линейката за болницата? Започна да рита и реве, докато не му позволиха.

— Тогава ти се засмя — припомни си тя, — а мама те тупна по рамото.

— Беше трудно да не се засмееш. Такава твърдост на десет години рядко се среща. Приличаше на питбул.

— Само дето питбулите не носят очила и не са алергични към полени.

— Такава лоялност не може да се купи с пари — каза Люк, вече по-сериозно.

— Знам. И без да ми го казваш, се чувствам зле.

— Клеъри, само ти казвам, че той винаги сам е взимал решенията си. Ти се обвиняваш, задето си такава, каквато си . Това не е по твоя вина и не можеш нищо да промениш. Ти му каза истината, а решението как да постъпи беше негово. Всеки сам прави своя избор. Никой няма право да ни го отнема. Дори и от любов.

— Ами точно там е проблемът — каза Клеъри. — Когато обичаш някого, ти нямаш избор. — Тя се сети за начина, по който се бе свило сърцето й, когато Изабел й беше казала по телефона, че Джейс е изчезнал. Беше излетяла от къщи, без дори да се замисли или поколебае. — Любовта ти отнема възможността да избираш.

— Но пък ти дава други важни неща. — Люк се качи на Флетбуш. Клеъри не отговори, само погледна равнодушно през прозореца. Мястото на изхода от моста не беше най-привлекателната част от Бруклин, от двете страни на булеварда се редяха грозни административни сгради и автосервизи.

Обикновено й бяха неприятни, но точно сега присъствието им й действаше успокояващо.

— Всъщност чувала ли си се с…? — започна Люк, който очевидно бе решил да смени темата.

— Саймън ли? Да, нали ти казах.

— Не, имах предвид Джейс.

— О! — Джейс няколко пъти й беше звънял на мобилния телефон и бе оставял съобщения. Тя не му вдигаше, нито пък му звънеше. Беше си забранила да говори с него заради случилото се със Саймън. Според нея това беше най-лошият начин да се самонакаже. — Не, не съм.

Люк се постара да придаде неутрален тон на гласа си:

— Сигурно ти се иска. Най-малкото, за да разбереш дали е добре. Вероятно не му е било никак лесно, предвид…

Клеъри се размърда на седалката.

— Мислех, че си се свързал с Магнус. Чух те като говореше с него за Валънтайн и онази история с Меча. Сигурна съм, че ако Джейс не е добре, той ще ти каже.

— Магнус може да ме информира за физическото състояние на Джейс. Но относно душевното му състояние…

— Забрави. Няма да се обаждам на Джейс. — Клеъри долови студенината в собствения си глас и почти се ужаси от себе си. — Точно сега трябва да съм със Саймън. Неговото душевно състояние също не е цветущо.

Люк въздъхна.

— Ако му е трудно да се адаптира към новото си състояние, тогава може би…

— Разбира се, че му е трудно! — Тя хвърли на Люк обвинителен поглед, макар че той бе съсредоточен в шофирането и не й обърна внимание. — Точно ти би трябвало да разбираш какво е…

— Един ден да се събудиш чудовище ли? — Люк не звучеше горчиво, а само уморено. — Права си, разбирам. И ако той пожелае да говори с мен, с удоволствие ще се отзова. Ще го преживее, независимо че сега си мисли, че няма да може.

Клеъри се намръщи. Слънцето залязваше след тях и позлатяваше огледалото за обратно виждане. Тя присви очи от ярката светлина.