Касандра Клеър - Град от пепел

— Кръв като кръв — каза Джейс и се изправи. Сведе поглед към Клеъри и се поколеба. — Когато Рафаел каза, че няма да е никак приятно, не лъжеше. Можеш да останеш тук. Ще изпратя Изабел да поседи с теб.

Клеъри вдигна глава към него и го погледна. Лунната светлина хвърляше по лицето й сянка от клоните.

— Виждал ли си някога възкръсване на вампир?

— Не, но…

— Тогава няма как да знаеш, нали? — Тя се изправи, а сакото на Изабел се свлече на тревата. — Искам да присъствам. Трябва да присъствам.

Тя виждаше само част от лицето му в сенките, но имаше чувството, че бе едва ли не… впечатлен.

— Вече знам какво ще стане, ако ти кажа да не правиш нещо — рече той. — Ела.

Рафаел тъкмо отъпкваше голям правоъгълник в пръстта, когато се върнаха на сечището, Джейс и Клеъри отпред, следвани от Магнус и Алек, които, изглежда, се караха за нещо.

Тялото на Саймън го нямаше. Изабел седеше на земята, камшикът й се виеше около глезените като златен кръг. Тя трепереше.

— Исусе, колко е студено — каза Клеъри и се загърна по-плътно в тежкото палто на Изабел. Все пак кадифето топлеше. Помъчи се да не обръща внимание на факта, че краищата му бяха изцапани с кръвта на Саймън. — Сякаш за една нощ настъпи зима.

— Радвайте се, че не е зима — каза Рафаел, като опря лопатата на ствола на едно близко дърво. — Тогава замръзналата земя е като желязо. Понякога е невъзможно да се копае, а новаците, примирайки от глад под земята, трябва да чакат месеци, преди да възкръснат.

— Така ли ги наричате? Новаци? — попита Клеъри. Думата не й се виждаше подходяща, прекалено дружелюбно й звучеше. Със същия успех можеха да ги наричат и зайци.

— Да — каза Рафаел. — Така наричаме току-що или още неуспелите да се преобразят. — После хвърли поглед към Магнус и няколко секунди го гледаше смаяно, преди да възвърне нормалното изражение на лицето си. — Висшият магьосник — рече той. — Не очаквах да те видя тук.

— Бях заинтригуван — рече Магнус и котешките му очи блеснаха. — Никога не съм виждал как възкръсва дете на нощта.

Рафаел стрелна поглед към Джейс, който се бе облегнал на един ствол. — Впечатляващо знаменити познати имаш, ловецо на сенки.

— Пак ли говориш за себе си? — попита Джейс, който заглаждаше разровената пръст с върха на ботуша си. — Някак нескромно е.

— Предполагам, че говори за мен — каза Алек. Всички го погледнаха изненадано. Алек толкова рядко се шегуваше и сега се усмихна притеснено. — Съжалявам. От нерви е — рече той.

— Успокой се — каза Магнус, като понечи да докосне рамото му. Но Алек бързо се отдръпна и протегнатата ръка на Магнус увисна.

— Значи, какво ще правим сега? — попита настойчиво Клеъри, която зиморничаво бе обвила ръце около тялото си. Студът сякаш проникваше през всички й пори. Наистина беше твърде студено за късно лято.

Рафаел забеляза жеста й и предпазливо се усмихна.

— При възкръсване винаги е студено — каза той. — Новакът изсмуква топлината на всичко живо, което го заобикаля и така си доставя енергията, необходима му да възкръсне.

Клеъри го стрелна възмутено с очи.

— Ти нямаш вид, че ти е студено.

— Аз не съм живо същество. — Рафаел отстъпи леко от ръба на гроба и направи знак на другите също да се абстрахират. Клеъри се насили да не мисли, че това е гроб, каквото всъщност си беше.

— Направете място — каза той. — Саймън трудно ще излезе така както сте застанали всички върху него.

Те бързо отстъпиха назад. Клеъри усети как Изабел я хваща за лакътя и се обърна. Момичето беше смъртно бледо.

— Какво има?

— Не знам… — каза Изабел. — Клеъри, може би трябваше просто да го оставим да…

— Искаш да кажеш, да го оставим да умре. — Клеъри изтръгна ръката си от хватката на Изабел. — Разбира се, че ще си мислиш това. Смяташ, че всеки, който не е като теб, е по-добре да е мъртъв.

Лицето на Изабел изразяваше самото нещастие.

— Не е така…

Някакъв звук разкъса сечището, звук, който Клеъри никога досега не беше чувала — нещо като тътен, идващ дълбоко изпод земята, сякаш изведнъж се чу пулсирането на света.

Какво става? , помисли си Клеъри и в същия миг земята се огъна и размести под нея. Тя усети, че се свлича на колене. Гробът се разтърси като повърхността на развълнуван океан. Издигна се на гребени. Внезапно се пукна, буци пръст се разлетяха. Образува се малка могила от пръст, подобна на мравуняк, която се гънеше и издигаше нагоре. Насред могилата се подаде ръка, пръсти, които с нокти загребваха пръстта.