Касандра Клеър - Град от пепел

— Стойте далеч от нас! — внезапно извика тя, толкова силно, че видя как минувачите по булеварда пред катедралата се обръщат и поглеждат зад себе си, сякаш стреснати от звука.

Джейс пребледня до корените на косата си, беше толкова блед, че големите му очи приличаха на златни дискове, нечовешки и крайно неестествени. Той каза:

— Клеъри, нали не мислиш…

Изведнъж Саймън въздъхна и се изви в ръцете й. Тя отново извика и се вкопчи в него, като го вдигна към себе си. Очите му бяха широки, невиждащи и уплашени. Той посегна нагоре. Клеъри не знаеше дали се опитва да докосне лицето й, или да я отблъсне, понеже не съзнава коя е.

— Аз съм — каза тя, като нежно притисна ръката му до гърдите си и сплете пръстите си с неговите. — Саймън, това съм аз, Клеъри. — Ръцете й се плъзнаха по неговите. Когато сведе поглед, видя, че бяха мокри от кръв, идваща от ризата му, и от сълзите, които капеха от лицето й, без да ги забележи. — Саймън, обичам те — каза тя.

Ръцете му се увиха около нейните. Той изпусна въздух — хъхрещ, дрезгав звук — и не вдиша отново.

Обичам те. Обичам те. Обичам те. Последните думи към Саймън звучаха като ехо в ушите на Клеъри, докато той се отпускаше в прегръдката й. Изабел внезапно се озова до нея и й каза нещо в ухото, но Клеъри не я чу. Ушите й се изпълниха с шума на бушуваща вода, на прииждаща вълна.

Тя гледаше как Изабел се мъчи нежно да отстрани ръцете й от Саймън и как не може. Клеъри беше смаяна. А уж нямаше усещането, че го държи толкова здраво.

Изабел се предаде, изправи се и гневно се обърна към Рафаел. Започна да му крещи. Насред тирадата й Клеъри взе да долавя смисъла на чутото, подобно на радио, което най-накрая намира станция с обхват.

— … и сега какво следва да направим? — крещеше Изабел.

— Да го погребем — рече Рафаел.

Свещникът отново се олюля в ръката на Джейс.

— Не е смешно.

— Няма и как да бъде — каза безизразно вампирът. — Така биваме създадени. Изсмукваме кръвта, вливаме нова и погребваме. И едва когато сам успее да се освободи от гроба си той става вампир.

Изабел изстена от отвращение.

— Не мисля, че мога да го направя.

— Някои наистина не могат — каза Рафаел. — Ако няма кой да му помогне да излезе от гроба си, той ще си остане под земята, хванат в капан като плъх.

От гърлото на Клеъри се изтръгна някакъв звук. Ридание, граничещо с писък. Тя каза:

— Няма да позволя да бъде заровен.

— Тогава той ще си остане така — каза сурово Рафаел. — Мъртъв, ала не съвсем. Никога няма да се събуди.

Всички бяха свели поглед към нея. Изабел и Джейс бяха притаили дъх и чакаха да каже решението си. Рафаел изглеждаше равнодушен, едва ли не отегчен.

— Ти не влизаш в Института, защото не можеш, нали? — каза Клеъри. — Защото тук е свята земя, а ти си нечестив.

— Това не е точно… — започна Джейс, но Рафаел го прекъсна с жест.

— Нека ти кажа — рече вампирът — че нямаме много време, колкото по-дълго го държим тук, преди да го положим в земята, толкова по-трудно ще му бъде да намери пътя обратно.

Клеъри сведе поглед към Саймън. Той наистина изглеждаше така, сякаш спи, ако не бяха огромните рани по кожата му.

— Можем да го погребем — каза тя. — Но искам да бъде в еврейско гробище. И искам да бъда до него, когато се събуди.

Очите на Рафаел блеснаха.

— Това няма да бъде никак приятно.

— Вече никога нищо няма да бъде приятно. — Тя стисна челюсти. — Да започваме. Имаме само четири часа до зазоряване.

Гробището се намираше в покрайнините на Куинс, където жилищните блокове бяха изместени от редици спретнати къщи във викториански стил, боядисани в кичозни цветове: розово, бяло и синьо. Улиците бяха широки и доста пусти, а булевардът, който водеше към гробището — тъмен, осветяван само от една улична лампа. Не им отне много време да разбият със стилитата си заключената порта, както и да намерят достатъчно скрито място, където Рафаел да започне да копае. Качиха се на върха на нисък хълм, изолиран от пътя долу чрез плътна стена от дървета. Клеъри, Джейс и Изабел бяха под прикритието на магическия прах, но нямаше начин да бъде скрит и Рафаел, както и тялото на Саймън, така че естественият параван на дърветата им беше добре дошъл.

Склоновете на хълма, които не гледаха към пътя, бяха плътно покрити с надгробни плочи, много от които имаха на върха си звездата на Давид. Те светеха на лунната светлина, бели и гладки като мляко. В далечината имаше езеро, чиято повърхност се диплеше на блестящи вълни. Хубаво място, помисли си Клеъри. Идеално за това да дойдеш и да положиш цветя на нечий гроб, да поседнеш и да се замислиш за живота на човека, както и за мястото, което той е заемал в твоя. Но крайно неприятно за това да дойдеш през нощта, под прикритието на мрака, за да заровиш приятеля си в плитък, кален гроб, при това без ковчег или поне служба.