Касандра Клеър - Град от пепел

— Три сутринта е — установи ужасено Клеъри. — Мислиш ли, че Саймън е добре?

— Ами от него може всичко да се очаква — каза Джейс. — Макар че едва ли е направил нещо кой знае какво за толкова кратко време.

Тя пъхна телефона в джоба на джинсите си.

— Ще отида да се преоблека.

Боядисаната в бяло баня на Джейс не беше по-голяма от тази на Изабел, макар че определено бе по-тясна. Докато затваряше вратата след себе си, Клеъри отбеляза, че стаите в Института не бяха кой знае колко различни една от друга, но осигуряваха на обитателите си лично пространство. Тя свали мократа си риза и я закачи на закачалката за кърпи, наплиска с вода лицето си и прокара гребен през силно накъдрената и коса.

Тениската на Джейс й беше доста голяма, но материята беше мека и приятно докосваше кожата й. Тя нави ръкавите и се върна обратно в стаята, където намери Джейс непомръднал от мястото си и гледащ унило предмета в ръцете си. Тя се наведе откъм гърба на фотьойла.

— Какво е това?

Вместо да й отговори, той се обърна така, че тя да може да го види по-добре. Беше едно нащърбено парче от счупено стъкло, в което обаче, вместо да видиш отражението си виждаш картина, изобразяваща зелена трева, синьо небе и голите черни клони на дърветата.

— Не знаех, че го пазиш — каза тя. — Парчето от Портала.

— Заради това исках да дойда. За да си го взема. — В гласа му се преплитаха копнеж и омраза. — Надявах се да видя баща си в отражението. Да разбера какво прави.

— Но нали той не е там? Мислех, че е някъде тук. В града.

Джейс поклати глава.

— Магнус го е търсил и не го е намерил тук.

— Магнус го е търсил? Нямах представа. Как…

— Магнус неслучайно е висш магьосник. Силата му се простира из целия град, че и отвъд него. Той знае какво се случва навсякъде в пространството.

Клеъри изсумтя.

— А усеща ли смущенията в силата?

Джейс се завъртя във фотьойла и я изгледа намръщено.

— Не се шегувам. Когато магьосникът беше убит, той реши да се заеме със случая. А когато отседнах при него, той поиска от мен някаква вещ на баща ми, за да го издири по-лесно. Дадох му пръстена на Моргенстърн. Каза, че ще ме уведоми, ако междувременно усети присъствието на Валънтайн в града, но още не е.

— Може просто да се е домогвал до пръстена ти — каза Клеъри. — Очевидно е, че си пада по бижутата.

— Да го задържи тогава. — Джейс стисна с ръка парчето от огледалото и изстена, Клеъри гледаше с тревога как кръвта блика около нащърбените ръбове, забити в кожата му. — За мен той няма никаква стойност.

— Хей — каза тя и се наведе да вземе стъклото от ръката му. — По-спокойно. — Пусна парчето от Портала в джоба на якето му, което висеше окачено на стената. Ръбовете на стъклото бяха потъмнели от кръвта, а дланите на Джейс — прорязани от червени ивици. — Май вече е време да се връщаме при Магнус — каза тя колкото можеше по-нежно. — Алек е там от доста време и…

— Не мисля, че би имал нещо против — рече Джейс, но все пак се изправи послушно и посегна към стилито си. Докато чертаеше лечителната руна върху опакото на кървящата си ръка, той каза:

— Има нещо, което искам да те попитам.

— И какво е то?

— Когато ме изведе от килията в Града на тишината, как го направи? Как отключи вратата?

— О, просто използвах най-обикновена руна за отключване и…

Тя бе прекъсната от остър, настойчив звън, при което машинално посегна към джоба си, преди да установи, че звукът, който беше чула, е много по-силен и по-остър, отколкото този на телефона й. Тя се огледа притеснено.

— Това е звънецът на Института — каза Джейс и сграбчи якето си. — Хайде.

Почти бяха стигнали фоайето, когато Изабел изскочи от вратата на своята стая, облечена в памучен пеньоар, на челото й имаше розова копринена маска за сън, а тя самата изглеждаше смаяна.

— Три сутринта е! — каза им тя с такъв тон, сякаш Джейс или Клеъри бяха виновни. — Кой може да звъни в три сутринта?

— Може да е инквизиторката — предположи Клеъри и внезапно усети студ.

— Тя може да влезе и без да звъни — каза Джейс. — Всеки ловец на сенки може. Институтът е затворен само за мундани и долноземци.

Клеъри усети, че сърцето й се свива.

— Саймън! — каза тя. — Сигурно е той!

— О, мили Боже — прозя се Изабел, — възможно ли е да ни е събудил в този безумен час само за да засвидетелства любовта си или кой знае още какво? Не можеше ли просто да се обади по телефона ? Мъжете мундани са такива загубеняци.

Стигнаха до фоайето, което се оказа празно, Макс вероятно бе отишъл да си легне. Изабел храбро прекоси помещението и завъртя ключа на лампата, който бе на отсрещната стена. Някъде в катедралата се чуваше далечен тътен.