Касандра Клеър - Град от пепел

— Любовта унищожава — каза сковано тя. — Спомням си.

— Мислех, че част от сърцето ми е счупено — каза той и имаше вид на човек, който е изненадан от собствените си думи и най-вече от това, че произнася думата сърце. — Завинаги. Но ти…

— Джейс, недей. — Тя вдигна ръце и ги сложи върху неговите, където пръстите им се сплетоха. — Няма смисъл.

— Не е вярно. — В гласа му имаше отчаяние. — Ако и двамата изпитваме едно и също…

— Няма значение какво изпитваме. Нищо не можем да направим. — Тя чу собствения си глас като чужд: далечен, измъчен. — Къде бихме могли да сме заедно? Как ще живеем?

— Може да си остане наша тайна.

— Ще се разчуе. Пък и не искам да лъжа семейството си, а ти?

Той отвърна горчиво:

— Какво семейство? Лайтууд, така или иначе, ме мразят.

— Не, не те мразят. А аз никога не бих казала на Люк. Пък и майка ми, какво ще й кажем, когато се събуди? Това, което искаме, ще отврати всички, на които държим…

— Да ги отврати ли? — Той махна ръцете си от лицето й, сякаш го беше отблъснала. После каза глухо. — Това, което изпитваме… което аз изпитвам… отвращава ли те?

Тя си пое въздух, докато го гледаше в лицето.

— Може би — прошепна тя. — Не знам.

— Трябваше да започнеш с това.

— Джейс…

Но той се беше отдръпнал от нея, изразът на лицето му беше затворен и заключен като врата. Бе трудно да се повярва, че я бе гледал по друг начин преди това.

— Съжалявам, че изобщо заговорих за това. — Гласът му беше твърд, неприветлив. — Повече няма да те целувам. Можеш да разчиташ на това.

Сърцето на Клеъри тежко и безсилно се преобърна, докато гледаше как се отдалечава от нея, взима кърпа от дрешника и отново се отправя към банята.

— Но… Джейс, какво правиш?

— Довършвам си къпането. И ако ме забавиш още, така че да ми изтече всичката топла вода, наистина ще ме ядосаш. — Той влезе в банята и затвори вратата с ритник.

Клеъри се свлече на леглото и се втренчи в тавана. Той беше пуст като лицето на Джейс, преди да й обърне гръб. Тя се обърна на една страна и видя, че е легнала върху синята му тениска. Дори тя миришеше на него, на сапун, на дим и бакърена кръв. Гушна я, както някога в детските си години гушкаше любимото си одеялце и затвори очи.

Сънува, че гледа към проблясваща вода, която се стелеше под нея като безкрайно огледало, в което се отразяваше нощното небе. И също като огледало, водната повърхност беше здрава и твърда и тя можеше да ходи по нея. Тя вървеше, вдишваше мириса на нощния въздух и мокрите листа, мириса на града, който блестеше в далечината като приказен замък, потънал в светлина… и там, откъдето минаваше, оставаха пукнатини и сребристите парчета се пръскаха като вода.

Небето започна да блести. То се осветяваше от огнени точици, приличащи на запалени факли, които се сипеха от небето като дъжд от гореща жарава, а тя трепереше, вдигнала нагоре ръце. Една от светлинките падна точно пред нея, профучаваща огнена стрела, но когато тупна на земята, се превърна в момче. Беше Джейс, целият искрящ със своите златни очи и златна коса, от гърба му излизаха бяло-златни криле, огромни и с толкова много пера, колкото нямаше никоя птица.

Той се усмихваше като котка и сочеше зад нея. Клеъри се обърна и видя едно тъмнокосо момче — това Саймън ли беше? То седеше там и от неговия гръб също излизаха крила с черни като нощ пера и на върха на всяко перо имаше кръв.

Клеъри се събуди със стон, ръцете й бяха здраво вкопчени в тениската на Джейс. В стаята беше тъмно, единствената светлина беше тази, която идваше от тесния прозорец до леглото. Тя се изправи в седнало положение. Главата й бе натежала и усещаше болки в тила си. Огледа бавно стаята и подскочи, когато срещу нея блесна ярка светлина, подобна на котешки очи в мрака.

Джейс бе седнал на фотьойла до леглото. Бе облечен с джинси и сив пуловер и изглеждаше почти сух. В ръката му имаше нещо, което блестеше като метал. Оръжие? Клеъри недоумяваше какво ли толкова го заплашва тук, в Института.

— Наспа ли се добре?

Тя кимна. Устата й беше пресъхнала.

— Защо не ме събуди?

— Мислех, че искаш да си починеш. Пък и спеше като мъртва. Дори лигите ти течаха — добави той. — На моята тениска.

Клеъри светкавично посегна към устата си.

— Съжалявам.

— Не се случва често да видиш някого да се лигави — отбеляза той. — Особено така невъздържано. С широко отворена уста и всичко останало.

— О, я млъквай. — Тя затърси опипом по покривката на леглото и след като намери телефона си, набра отново, макар да знаеше какъв ще е резултатът. Не отговаря.