Касандра Клеър - Град от пепел

— Ясно — каза Изабел. — Това е от асансьора.

— Не мога да повярвам, че толкова му липсва достойнство и елементарното благоразумие просто да се напие и да се търколи в някоя канавка — каза Джейс. — Трябва да кажа, че съм малко разочарован от това момче.

Клеъри почти не го чу. Надигащото се у нея чувство на страх накара кръвта й да се смрази. Спомни си съня: ангелите, леда, Саймън с кървящите крила. Потръпна.

Изабел я погледна съчувствено.

— Тук е студено — отбеляза тя. Пресегна се и взе от закачалката нещо, което приличаше на синьо кадифено палто. — Вземи това и го облечи.

Клеъри облече палтото и плътно се загърна в него. Беше й дълго, но пък топлеше. Имаше и качулка, обточена с атлаз. Клеъри я свали и видя, че вратата на асансьора се отваря.

Пред нея се разкри празната кабина, чиито огледални стени отразяваха собственото й бледо и изплашено лице.

Без да се замисля, влезе в кабината.

Изабел я изгледа объркано.

— Какво правиш?

— Саймън е долу — каза Клеъри. — Знам го.

— Но…

Изведнъж Джейс се озова до Клеъри, като задържа вратата да влезе и Изабел.

— Хайде, Изи — каза той. Тя го последва с театрална въздишка.

Докато тримата се спускаха мълчаливо, Клеъри се опита да улови погледа му — Изабел прибираше последния кичур от дългата си коса с една фиба, но Джейс не я поглеждаше. Той гледаше косо собственото си отражение в огледалото на асансьора, като мърмореше нещо под нос, както правеше винаги когато беше нервен. Клеъри си спомни лекото треперене на ръцете му, когато я беше придърпал към себе си в двореца на феите. Спомни си за лицето на Саймън… а после и как почти избяга от нея, губейки се в сенките на парка. Нещо я стягаше в гърдите и тя не можеше да си обясни защо.

Вратите на асансьора се отвориха в главния кораб на катедралата, осветяван от танцуващите пламъци на свещите. Тя се стрелна покрай Джейс и изскочи от асансьора, като почти се затича по тясната алея между пейките. Препъна се във влачещите се краища на палтото и нетърпеливо го повдигна с ръка, отправяйки се към широката двойна порта. От вътрешната страна тя беше залостена с бронзови лостове, дебели колкото ръката на Клеъри. Когато посегна към най-високия лост, звънецът отново прониза църквата. Тя чу как Изабел шепне нещо на Джейс, после започна да дърпа лоста и усети ръката на Джейс върху своята, който й помагаше да натиснат по-силно тежката порта, така че да се отвори.

Нощният въздух нахлу вътре, като угаси свещите в поставките им. Въздухът миришеше на град: на сол и изпарения, на прохладен бетон и боклук, а сред тези познати миризми се усещаше и мирис на бакър — типичен аромат на нова монета.

Първото, което Клеъри си помисли, беше, че стълбите са празни. После примигна и видя Рафаел, стоящ там. Черните му къдрици се развяваха от нощния вятър, а бялата му риза беше откопчана и разкриваше белега на шията му. В ръцете си държеше някакво тяло. Това беше всичко, което Клеъри виждаше, докато се втренчваше обезумяло в тялото . То беше безжизнено, ръцете и краката се полюшваха като отпуснати въжета, главата беше изметната назад и разкриваше разкъсаното гърло. Тя усети как ръката на Джейс се сключва около нейната и я притиска като менгеме. Тогава погледна по-внимателно, разпозна кадифеното яке с протритите ръкави, както и синята тениска под него, която сега бе изцапана с кръв — и изпищя.

Изпищя беззвучно. Клеъри усети, че коленете й омекват и щеше да се свлече на пода, ако Джейс не я беше прихванал.

— Недей да гледаш — каза в ухото й той. — За Бога, недей да гледаш.

Но тя не можеше да не гледа сплъстената от кръв кестенява коса на Саймън, разкъсаната му шия, дълбоките разрези по отпуснатите му китки. Черна завеса падна пред очите й и тя започна да се дави.

Изабел грабна един от празните свещници до вратата и го насочи към Рафаел като огромен тризъбец.

— Какво си направил на Саймън? — За миг гласът й, студен и заповеднически, прозвуча точно като този на майка й.

— EI no es muerto — каза Рафаел с равен и безчувствен глас, като с изненадваща нежност постави Саймън на земята, току пред краката на Клеъри. Тя беше забравила колко силен може да е той — нали притежаваше свръхестествена вампирска сила, независимо от крехкия си външен вид.

На светлината на свещите, която се процеждаше от коридора, Клеъри видя, че отпред тениската на Саймън бе прогизнала от кръв.

— Ти нали каза… — започна тя.

— Той не е мъртъв — рече Джейс, като я стисна още по-силно. — Не е мъртъв.