Касандра Клеър - Град от пепел

— И сега се чувстваш виновна за това, че той избяга. Аз дори не бих му се обаждал. Сигурен съм, че нарочно не ти вдига.

Клеъри дори не се постара да прикрие раздразнението в гласа си.

— Сигурен си, защото и ти си като него, нали?

— Сигурен съм, защото видях лицето му, преди да си тръгне — каза Джейс. — Ти не го видя. Ти изобщо не го гледаше. Но аз го гледах.

Клеъри отмести все още мократа си коса от очите. Дрехите й предизвикваха сърбежи по кожата там, където я докосваха, и имаше чувството, че мирише на блато. Не можеше да прогони образа на Саймън от съзнанието си, начина, по който я гледаше в двореца на феите — сякаш я мразеше.

— Ти си виновен — каза внезапно тя, задушавана от ярост. — Не трябваше да ме целуваш по този начин.

Той се бе облегнал на рамката на вратата, но сега се изправи.

— А как трябваше да те целуна? Хрумва ли ти някакъв друг начин?

— Не. — Ръцете затрепериха в скута й. Те бяха студени, бели, сбръчкани от водата. Тя притисна пръстите си един в друг, за да спре треперенето им. — Дори не исках да те целувам.

— Не мисля, че и двамата имахме някакъв избор.

— Ето това не го разбирам! — избухна Клеъри. — Защо тя те накара да ме целунеш? Кралицата имам предвид. Защо ни принуди да направим… това? Що за удоволствие би могла да изпитва от такова нещо?

— Нали чу какво каза кралицата. Мисли си, че ми е направила услуга.

— Това не е вярно.

— Вярно е. Колко пъти да ти казвам? Феите не лъжат.

Клеъри се замисли върху това, което Джейс беше казал, когато бяха у Магнус. Те разбират какво искаш най-много на този свят и ти го дават, поднасяйки ти го на върха на отровната си опашка, и те карат да съжаляваш, че изобщо някога си го поискал.

— Тогава се е объркала.

— Не се е объркала — каза горчиво Джейс. — Видяла е начина, по който те гледам, и този, по който ти ме гледаш, и как Саймън гледа теб, и си поигра с нас като с пионки.

— Не съм те гледала — прошепна тя.

— Какво?

— Казах, че не съм те гледала . — Тя отпусна скованите си ръце в скута. Там, където пръстите се бяха притискали един в друг, имаше червени отпечатъци. — Дори не съм се и опитвала.

Очите му се присвиха, само златното проблясваше през миглите му и тя си спомни за първия път, когато го беше видяла и го бе оприличила на лъв, златен и свиреп.

— И защо ?

— А ти как мислиш? — Тя каза това толкова тихо, почти като шепот.

— Тогава защо? — Гласът му трепна. — Защо е всичко това със Саймън, защо ме отблъскваш, защо не ме допускаш до себе си…

— Защото е невъзможно — каза тя, а думите й излязоха почти като стенание, макар че се опита да го овладее. — Знаеш това не по-зле от мен!

— Защото си ми сестра — каза Джейс.

Тя кимна безмълвно.

— Може би — каза Джейс. — И затова реши, че твоят стар приятел Саймън е удобно отвличане на внимание?

— Не е така — каза тя. — Аз обичам Саймън.

— Както обичаш Люк — каза Джейс. — Както обичаш и майка си.

— Не. — Гласът й беше студен и пронизваше като ледена висулка. — Недей да ми казваш какво изпитвам.

Едно мускулче подскочи в ъгълчето на устата му.

— Не ти вярвам.

Клеъри се изправи. Понеже не можеше да го гледа в очите, тя се втренчи в тънкия белег във формата на звезда на дясното му рамо, спомен от стара рана. Живот на белези и убийства , беше казал някога Ходж. Не бъди част от това.

— Джейс — рече тя. — Защо ми причиняваш това?

— Защото ме лъжеш. Лъжеш и себе си. — Очите на Джейс блестяха, а ръцете му, които беше пъхнал в джобовете си, бяха свити в юмруци.

Нещо се пречупи у Клеъри и думите й заваляха една през друга.

— Какво искаш да ти кажа? Истината? Истината е, че обичам Саймън, както би трябвало да обичам теб, и ми се искаше той да беше мой брат, а не ти . Но не мога да променя това, нито пък ти! Или може би имаш някаква идея, щом като си толкова умен?

Джейс си пое въздух и тя разбра, че той не бе очаквал да чуе от нея всичко, което току-що каза, дори след милиони години. Лицето му беше повече от красноречиво.

Тя се помъчи да си върне самообладанието.

— Джейс, съжалявам, не исках да кажа…

— Не. Не съжалявай. Недей да съжаляваш. — Той пристъпи към нея, като се препъваше. Джейс, който никога в нищо не се бе препъвал, никога не беше стъпвал накриво. Той вдигна ръце и улови лицето й, тя усети топлината на пръстите му, проникваща дълбоко в кожата й. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но стоеше вкаменена и втренчена в него. — Ти не разбираш — каза той. Гласът му трепна. — Никога не съм изпитвал това към някой друг. Не мислех, че изобщо съм способен на такива чувства. Мислех… така бях възпитан… баща ми…