Касандра Клеър - Град от пепел

— Това може да се окаже проблем — рече той, — предвид факта, че Саймън си тръгна.

— Той какво ? — Клеъри се завъртя и се втренчи. Саймън си беше отишъл, край езерото бяха останали само тримата. Клеъри хукна нагоре по хълма, като викаше името му. Мерна го в далечината как решително крачи по бетонираната пътека, която извеждаше от парка и водеше към булеварда. Тя извика още веднъж, ала той не се обърна.

Изабел беше казала истината. Институтът бе напълно безлюден. Е, почти напълно. Когато влязоха, Макс спеше на червения диван във фоайето. Очилата му бяха леко килнати и беше очевидно, че не бе имал намерение да заспива. На пода имаше отворена книга, която явно беше изпуснал, а обутите му в гуменки крака висяха от дивана по такъв начин, че никак не изглеждаше да му е удобно.

Сърцето на Клеъри мигом се изпълни с умиление към него. Той й напомняше за Саймън, когато беше на девет или десет години, с тези очила, неловкото мигане и ушите.

— Макс е като котка. Може да заспи, където свари. — Джейс се наведе и свали очилата от лицето на Макс, като ги постави на ниската инкрустирана масичка отстрани. Клеъри никога не беше виждала лицето му такова — тази покровителствена нежност я озадачаваше.

— О, не му пипай нещата… ще ги изцапаш — каза сърдито Изабел, като откопчаваше мокрото си още сако. Роклята прилепваше към дългото й тяло, а водата потъмняваше дебелата кожа на колана около кръста й. Виждаше се само дръжката на навития й камшик, която проблясваше на колана й. Тя се намръщи. — Мисля, че се разболявам. Ще си взема горещ душ.

Джейс я гледаше как се отдалечава надолу по коридора с нещо като неволно възхищение.

— Понякога тя ми напомня за едно стихотворение.

— Някога идвало ли ти е да крещиш? — попита го Клеъри.

— Случвало се е. — Джейс свали от раменете си мокрото яке и го закачи на гвоздея до това на Изабел. — Все пак тя е права за горещия душ. Май и аз ще си взема един.

— Аз нямам с какво да се преоблека — каза Клеъри, на която внезапно й се прииска да остане сама. Пръстите я засърбяха да набере Саймън на мобилния, за да се увери, че е добре. — Ще ви изчакам тук.

— Не ставай глупава. Ще ти дам една моя тениска. — Джинсите му бяха прогизнали и се бяха свлекли на бедрата, като разкриваха ивица бледа, татуирана кожа между колана и тениската.

Клеъри извърна поглед.

— Не мисля, че…

— Хайде. — Гласът му беше уверен. — Пък и има нещо, което искам да ти покажа.

Когато тръгна след Джейс надолу по коридора към стаята му, Клеъри скришом погледна екрана на телефона си. Нямаше пропуснати повиквания от Саймън. В гърдите й сякаш всичко се вледени. Допреди две седмици те двамата рядко се караха, а сега сякаш той непрекъснато й беше сърдит.

Стаята на Джейс беше същата, каквато си я спомняше: светеща от чистота и гола като монашеска килия. В стаята нямаше нищо, което да говори за Джейс: никакви плакати по стените, никакви книги, поставени на нощната масичка. Дори покривката на леглото беше чисто бяла.

Той отиде до дрешника и извади от едно чекмедже сгъната тениска с дълги ръкави. Подхвърли я към Клеъри.

— Тази се посви от прането. Е, може би пак ще ти е голяма, но… — Той сви рамене. — Отивам да си взема душ. Ако има нещо, викай.

Клеъри кимна и сложи тениската пред гърдите си, сякаш за да се прикрие с нея. Той се канеше да каже още нещо, но очевидно размисли, направи още една крачка и се скри в банята, като затвори рязко вратата след себе си.

Клеъри седна на леглото, сложи тениската на скута си и извади телефона от джоба си. Набра номера на Саймън. След четвъртото позвъняване се включи гласова поща. „Здравей свърза се със Саймън. В момента не мога да говоря или те избягвам умишлено. Остави съобщение и…“

— Какво правиш?

Джейс стоеше на отворената врата на банята. Зад него се чуваше силната струя на душа, а банята беше пълна с пара. Беше гол до кръста и бос, мокрите му джинси се бяха свлекли ниско на бедрата, като разкриваха дълбоките вдлъбнатини над тях, сякаш там някой бе притиснал пръсти по кожата. Клеъри затвори телефона си и го метна на леглото.

— Нищо. Гледам колко е часът.

— До леглото има будилник — посочи Джейс. — Обаждаш се на мундито, нали?

— Името му е Саймън. — Клеъри мачкаше на топка тениската на Джейс между дланите си. — И не е нужно непрекъснато да се заяждаш с него. Той ти е помагал неведнъж. — Джейс присви замислено очи. Стаята бързо се изпълни с пара, която все повече накъдряше косата му.