Касандра Клеър - Град от пепел

Съзнаваше, че може би лежи над нечий гроб, но й беше все едно. Тя опря пламналото си лице о хладната земя и за първи път си помисли, че все пак не е кой знае колко лошо да си мъртъв.

Интензивното отделение на болница „Бет Израел“ винаги бе напомняла на Клеъри за снимки от Антарктика: беше студено и неуютно, а всички цветове бяха или сиви, или бели, или бледосини.

Стените в стаята на майка й бяха бели, тръбите, които се виеха около главата й и влизаха в пиукащите апарати около леглото й, бяха сиви, а одеялото, с което бе завита до гърдите — бледосиньо. Лицето й беше бяло. Единственото цветно нещо в стаята беше червената й коса, която блестеше върху снежната възглавница като ярко знаме на южния полюс, открояващо се като неприсъщо за пейзажа.

Клеъри се питаше как ли смогва Люк да плаща за тази самостоятелна стая, откъде взима пари и как се сдобива с тях. Можеше да го попита, когато се върнеше от автомата за кафе в грозното кафене на третия етаж. Кафето от автомата долу имаше цвят на катран, пък и вкусът му беше такъв. Люк обаче, изглежда, бе пристрастен към него.

Металните крака на стола до леглото издадоха стържещ звук по пода, когато Клеъри го дръпна и седна бавно, като приглади полата си. Винаги когато идваше да види майка си в болницата, се чувстваше нервна и гърлото й се стягаше, сякаш очакваше да се случи нещо ужасно. Може би защото винаги когато лицето на майка й беше така безизразно и безжизнено, обикновено тя избухваше в ярост.

— Мамо — каза Клеъри. Посегна и взе лявата ръка на майка си в своята. На китката още личеше мястото на убождането, където Валънтайн бе закрепил края на една тръбичка. Кожата на ръката на майка й — винаги грапава и напукана, изцапана с боя и терпентин — беше суха като кората на дърво.

Клеъри сключи пръсти около тези на Джослин и усети буца в гърлото си.

— Мамо, аз…

Покашля се.

— Люк каза, че можеш да ме чуваш. Не знам дали наистина е така. Все едно, дойдох, защото имах нужда да си поговоря с теб, независимо че не можеш да ми отговаряш. Виж, работата е там, че…

Тя преглътна отново и погледна към прозореца, към ивицата синьо небе, което се виждаше в края на тухлената сграда, чиято стена гледаше към болницата.

— Става въпрос за Саймън. Случи се нещо с него. Нещо, за което нямам вина.

Сега, когато не гледаше майка си в лицето, разказът й потече гладко, от началото до края: случайната среща с Джейс и другите ловци на сенки, търсенето на Бокала на смъртните, предателството на Ходж и битката в Ренуик, разкритието, че Валънтайн е неин баща, а също и на Джейс. Както и за последните събития — нощното проникване в Града от кости, кражбата на Меча, омразата на инквизиторката към Джейс, жената със сребристата коса. После разказа на майка си за двореца на феите, за поисканото от кралицата и за това какво се беше случило със Саймън по-късно. Докато говореше, усети как сълзи изгарят гърлото й, но пък й олекваше от споделянето с някого, с някого, който дори… може би… не я чуваше.

— Това е в общи линии — каза Клеъри. — Всичко тотално се обърка. Спомням си как казваше, че когато човек открие в себе си неща, които иска да промени, значи пораства. Ако е така, значи съм пораснала. Само дето… само дето аз… — Мислех, че ще си до мен, когато това се случи.

Задавиха я сълзи, но в този миг някой зад нея се покашля. Клеъри се обърна и видя Люк, който стоеше на вратата с пластмасова чаша в ръка. На флуоресцентното болнично осветление се виждаше колко уморен е всъщност. Косата му беше посивяла, а синята му фланелка — смачкана.

— Откога стоиш тук?

— Отскоро — каза той. — Купих ти кафе. — Подаде й чашата, но тя направи жест, че не желае.

— Не ми харесва това кафе. Има вкус на потни крака.

Той се усмихна.

— Откъде знаеш какъв е вкусът на потните крака?

— Мога да си представя. — Тя се наведе напред, целуна студената буза на Джослин и стана. — Чао, мамо.

Синият пикап на Люк бе паркиран в подземния гараж на болницата. Когато излязоха на магистралата, той проговори:

— Чух те какво каза в болницата.

— Така си и помислих . — В гласа й нямаше гняв. Не съществуваше такова нещо, което да може да каже на майка си, а да скрие от Люк.

— Това, което се е случило със Саймън, не е по твоя вина.

Тя чу думите, но те отскочиха от нея, сякаш бе заобиколена с невидима стена. Също като стената, която беше издигнал Ходж, когато я беше предал на Валънтайн, ала този път не можеше да чуе нищо през нея, нито да усети нещо. Бе като вцепенена, сякаш вградена в лед.