Касандра Клеър - Град от пепел

— Не е същото — каза тя. — Все пак ти си знаел, че съществуват върколаци. Докато той, за да каже на някого, че е вампир, първо трябва да го убеди, че вампирите съществуват.

Люк сякаш понечи да каже нещо, но промени намерението си и само заключи:

— Сигурен съм, че ще се справи. — В момента се движеха по Уилямсбърг и почти бяха стигнали до Кент авеню, от двете им страни се издигаха складовите сгради. — И все пак. Имам нещо за него. В жабката е. Ей там…

Клеъри отвори жабката и се намръщи. Извади оттам лъскава сгъната брошура като тези, които слагаха в прозрачните пластмасови поставки в чакалните на болниците.

— „Как да кажем на родителите си“ — зачете тя на глас. — ЛЮК! Не ставай смешен. Саймън не е гей, а вампир.

— Знам, но тази брошура е за това как да изложиш пред родителите си трудните за възприемане факти, свързани с теб, пред които те не биха желали да се изправят. Може да му помогне в подбора на правилните думи и изобщо да му даде някакви съвети…

— Люк! — Тонът й беше толкова рязък, че той спря камиона със силно изсвистяване на спирачките.

Бяха точно пред дома му, отляво проблясваха тъмните води на Ийст Ривър, небето бе прорязано от смог и сенки. На верандата на Люк се открои друга тъмна сянка. Люк присви очи. Беше й споменал, че като вълк зрението му е перфектно, но като човек беше късоглед.

— Това да не е…?

— Саймън, да. — Тя го позна още по силуета. — По-добре аз да говоря с него.

— Разбира се. Аз, ааа, ще свърша някои работи. Трябва да купя някои неща.

— Какви неща?

Той й направи знак да тръгва.

— Неща за ядене. Ще се върна след половин час. Все пак не стойте навън. Влезте вътре и се заключете.

— Кога не съм го правила?

Тя гледаше след пикапа, докато се отдалечи, после се обърна към къщата. Сърцето й биеше лудо. Беше говорила няколко пъти по телефона със Саймън, но не го беше виждала от онази ужасна тъмна утрин, в ранните часове на която го бяха донесли, изнемощял и окървавен, в дома на Люк, за да го измият, преди да го закарат у тях. Мислеше, че ще го закарат в Института, но това, разбира се, не беше възможно. Саймън никога повече нямаше да може да влезе в църква или синагога.

Беше го гледала как върви по пътеката към входната врата на дома си, с приведени напред рамене, сякаш се движи срещу силен вятър. Когато лампите на верандата светнаха автоматично, той се бе дръпнал встрани и тя бе разбрала, че го е направил, защото си е помислил, че това е дневна светлина. Спомни си как бе плакала тихичко, свита на задната седалка на пикапа, а сълзите й капеха върху странния черен знак на ръката й от китката до лакътя. „Клеъри“, бе прошепнал Джейс и бе посегнал към ръката й, а тя я беше дръпнала по същия начин, по който Саймън се отдръпна от светлината. Нямаше вече да го докосва. Никога вече нямаше да го докосва. Това беше изкуплението й, възмездието й за това, което беше причинила на Саймън.

Сега, докато изкачваше стълбите на верандата на Люк, устата й пресъхна, а гърлото й се сви от напора на сълзите. Каза си, че няма да плаче. Плачът само щеше да влоши нещата.

Бе седнал на сянка в ъгъла на верандата и гледаше към нея. Тя виждаше как очите му блестят в мрака. Запита се дали и преди не бяха блестели така; не си спомняше.

— Саймън?

Той се изправи с плавно, грациозно движение, от което я побиха тръпки. Ако имаше нещо, което винаги бе липсвало на Саймън, то това беше грацията. Имаше нещо странно у него, нещо различно…

— Извинявай, ако съм те стреснал. — Той говореше предпазливо, едва ли не официално, сякаш бяха непознати.

— Всичко е наред, просто… Откога си тук?

— Отскоро. Мога да излизам само след залез-слънце, забрави ли? Вчера случайно протегнах ръката си на около педя през прозореца и за малко да подпаля пръстите си. За щастие бързо зараснаха.

Клеъри затърси ключовете си, отключи вратата и я отвори. От верандата в коридора се процеждаше бледа светлина.

— Люк каза да влезем вътре.

— Правилно, след залез-слънце лоши същества наизскачат от бърлогите си — каза Саймън и мина покрай нея.

Всекидневната беше изпълнена с мека жълта светлина. Клеъри затвори вратата след себе си и дръпна резетата. Синьото сако на Изабел още висеше на закачалката до вратата. Мислеше да го носи на химическо чистене, за да се премахнат петната от кръв, но не стигна дотам. За миг се втренчи в него, опитвайки се да се вземе в ръце, преди да се обърне към Саймън.

Той бе застанал насред стаята, с ръце, пъхнати небрежно в джобовете на якето си. Беше облечен с джинси и оръфана тениска с надпис „Аз обичам Ню Йорк“, която беше на баща му. Всичко по него беше познато на Клеъри, но при все това й изглеждаше чужд.