Касандра Клеър - Град от пепел

— Какви са тези неща?

— Демоните древак нямат зъби, в устите си имат отровни шипове — каза Люк. — Някои от тези шипове са останали в кожата ти.

Мая започна да трака със зъби.

— Отрова? Ще умра ли?

— Не и ако действаме бързо — успокои я Люк. — Ще трябва да ги извадя, но да знаеш, че ще боли. Мислиш ли, че ще издържиш?

Лицето на Мая се сгърчи в болезнена гримаса. Но се насили да кимне.

— Само… ги махни от мен.

— Какво да махне? — попита Саймън, влизайки в стаята с одеяло в ръце. Когато видя ръката на Мая, той изпусна одеялото и машинално отстъпи назад. — Какви са тези неща?

— Гнусиш ли се от кръв, мундане? — каза Мая с лека, изкривена усмивка. После изстена: — Ох, боли…

— Знам — рече Люк, като внимателно увиваше кърпата в долната част на ръката й. Извади от колана си тънък, остър нож. Мая погледна ножа и стисна очи.

— Направи каквото е необходимо — каза тя с отмалял глас. — Но… не искам другите да гледат.

— Разбрано. — Люк се обърна към Саймън и Клеъри. — Вие двамата вървете в кухнята — каза той. — Обадете се в Института. Обяснете им какво се е случило и им кажете да изпратят някого тук. Вариантът с братята отпада, така че нека пратят някой с медицински опит или магьосник. — Саймън и Клеъри го гледаха втренчено, вцепенени от вида на ножа и бавно полилавяващата ръка на Мая. — Вървете! — каза по-настоятелно той и този път те го послушаха.

Саймън гледаше как Клеъри се обляга на хладилника и хапе устните си, както винаги, когато биваше разстроена. Той често забравяше колко дребна беше тя, колко крехка и деликатна, но в някои случаи — случаи, в които му се искаше да обвие ръце около нея — го възпираше опасението да не я нарани, особено сега, когато самият той не беше наясно със собствената си сила.

Знаеше, че Джейс не страда от такива скрупули. С болка в стомаха Саймън беше гледал, без да може да отклони поглед как Джейс сграбчва Клеъри и я целува с такава сила, че Саймън се боеше някой от тях, или дори двамата, да не бъде смачкан. Джейс така я бе притискал, сякаш искаше да я побере в себе си, едва ли не двамата да се слеят в едно.

Разбира се, Клеъри беше силна, по-силна отколкото Саймън предполагаше, че може да е. Тя беше ловец на сенки и като такава притежаваше всичко характерно за тях. Но какво от това, между тях продължаваше да има нещо крехко като пламък на свещ, чупливо като яйчена черупка — той бе наясно, че ако то се счупи, ако се строши или разстрои, и у него нещо ще се счупи, нещо, което никога не би зараснало отново.

— Саймън. — Гласът й го върна отново в действителността. — Саймън, слушаш ли ме?

— Какво? Да, слушам те. Разбира се. — Той се облегна на мивката, като се опита да придаде на погледа си съсредоточен вид. От крана капеше вода, което отново го разсея — всяка сребриста капка блестеше, подобна на сълза и толкова съвършена, точно преди да капне. Странно нещо е зрението на вампира, помисли си той. Правеха му впечатление най-обикновени неща — блясъкът на водата, тревите, поникнали в пукнатините на паважа, сиянието на маслото върху пътя — сякаш преди никога не го беше виждал.

— Саймън! — вбеси се вече Клеъри. Той видя, че тя му подава нещо розово и металическо. Новия й мобилен телефон. — Казах ти, че искам да се обадиш на Джейс.

Това отново го върна към действителността.

— Аз да му се обадя? Та той ме мрази.

— Не, не те мрази — каза тя, макар че погледът й показваше, че далеч не е убедена в това. — Така или иначе, аз няма да говоря с него. Е, ще го направиш ли?

— Добре. — Той взе телефона и набра номера на Джейс. — Какво искаш да му кажа?

— Само му кажи какво се е случило. Той знае какво да прави.

Джейс вдигна на третото позвъняване, звучеше задъхано.

— Клеъри — каза, при което Саймън се стресна, но после, разбира се, се досети, че на дисплея на Джейс се е появило името на Клеъри. — Клеъри, добре ли си?

Саймън се поколеба. В гласа на Джейс имаше нотка, която не беше чувал никога досега, нотка на загриженост, лишена от всякаква ирония или заяждане. Така ли говори с Клеъри, когато са сами? Саймън я погледна; тя го гледаше с големите си зелени очи, като несъзнателно гризеше нокътя на показалеца на дясната си ръка.

— Клеъри — каза отново Джейс. — Помислих си, че ме избягваш…

Гняв разтърси Саймън. Ти си й брат , искаше му се да изкрещи в телефона, това е. Тя не ти принадлежи. Нямаш право да звучиш така… така… сърцераздирателно . Това беше думата. Макар и да не вярваше, че Джейс изобщо има сърце, което да се раздира.