Касандра Клеър - Град от пепел

— Готова ли си? — попита той сестра си. — Макс на сигурно място ли е?

— Той е добре. — Тя вдигна ръка. — Сложи ми знак.

Докато чертаеше плетениците на руните по опакото на дланите на Изабел и от вътрешната страна на китките й, Алек погледна към Клеъри.

— Може би трябва да си вървиш — каза той. — Не е в твой интерес инквизиторката да те завари тук, когато се върне.

— Искам да дойда с вас — рече Клеъри, думите изскочиха от устата й, преди да успее да ги спре.

Изабел дръпна едната си ръка от Алек и започна да духа върху знака, сякаш там беше излято горещо кафе.

— Звучиш като Макс.

— Макс е на девет. Аз съм колкото вас.

— Но ти нямаш никакъв опит — възрази Алек. — Само ще пречиш.

— Не, няма. Някой от вас бил ли е досега в Града на тишината? — настояваше Клеъри. — Аз съм била. Знам как се стига дотам. Знам и пътя за връщане.

Алек се сепна и прибра стилито си.

— Не мисля…

Изабел се намеси.

— Всъщност тя е права. Мисля, че ако иска, може да дойде.

Алек изглеждаше слисан.

— Когато последния път видяхме демон, тя едва не се разтрепери и разкрещя. — Когато видя вкиснатия поглед на Клеъри, той я погледна извинително. — Съжалявам, но си беше така.

— Мисля, че трябва да й се даде възможност да се учи — каза Изабел. — Знаеш какво казва Джейс. Ако ти не търсиш опасностите, опасностите ще намерят теб.

— Не можете да ме заключите, както направихте с Макс — добави Клеъри, като се възползва от разколебаната решителност на Алек. — Не съм дете. И знам къде се намира Градът от кости. Мога да се оправя и без вас.

Алек се извърна, като клатеше глава и мърмореше нещо за момичетата. Изабел протегна ръка към Клеъри.

— Дай ми стилито си — каза тя. — Време е да получиш някои знаци.

В крайна сметка Изабел направи на Клеъри само два знака, по един на всяка ръка. Единият беше отвореното око, украсяващо ръката на всеки ловец на сенки. Другият приличаше на два пресичащи се полумесеца. Изабел каза, че това е руната на защитата. И двете руни пареха при допира на стилито до кожата, но болката утихна, когато Клеъри, Изабел и Алек се качиха на едно черно такси и се отправиха към центъра на града. Когато стигнаха до Второ авеню и стъпиха на тротоара, Клеъри усети ръцете си толкова леки, сякаш плуваше с надуваеми ръкавели в басейн.

Тримата преминаха в мълчание арката от ковано желязо и влязоха в мраморното гробище. Последния път, когато Клеъри бе идвала в този малък парк, беше бързала след брат Джеремая. Сега за първи път забеляза имената, издълбани в стените: Янгблъд, Феърчайлд, Трашкрос, Найтвайн, Рейвънскар. До тях имаше руни. По традиция всяко семейство ловци на сенки си имаше свой символ: На Уейланд беше ковашки чук, на Лайтууд — факла, а на Валънтайн — звезда.

В подножието на статуята на ангела в центъра на парка беше избуяла трева. Очите на ангела бяха затворени, тънките му ръце бяха сключени около столчето на каменна чаша, изобразяваща Бокала на смъртните. Каменното му лице беше спокойно, набраздено със засъхнали вадички мръсотия.

Клеъри каза:

— Последния път, когато бях тук, брат Джеремая изписа руна на статуята, за да отвори портите на Града.

— Не искам да използвам руните на мълчаливите братя — каза Алек. Лицето му беше строго. — Те трябваше да са усетили присъствието ни, преди да сме стигнали до тях. Вече започвам да се безпокоя. — Той извади една кама от колана си и прокара острието й по голата си длан. От плитката рана бликна кръв. Сви юмрук над каменната чаша и остави кръвта да потече в нея. — Кръвта на нефилимите — каза той. — Трябва да подейства като ключ.

Каменните клепачи на ангела се отвориха. За миг Клеъри си помисли, че очите му ще блеснат между каменните гънки, но те продължаваха да си бъдат от гранит. Секунда след това тревата в подножието на статуята започна да се разцепва. Крива черна линия, извиваща се като змия, се отдели от статуята и Клеъри бързо отскочи назад, когато в краката й се разтвори тъмна дупка.

Тя се наведе над нея. Долу се виждаха стълби, които се губеха в тъмнината. Миналия път, когато беше тук, мракът се разсейваше от поставени на разстояние една от друга факли, които осветяваха стъпалата. Сега цареше пълен мрак.

— Нещо не е наред — каза Клеъри. Изабел и Алек дори не помислиха да възразят. Клеъри извади от джоба си камъка с магическата светлина, който Джейс й беше дал, и го вдигна над главата си. От него бликна светлина, която се процеждаше през сключените й пръсти. — Хайде.