Касандра Клеър - Град от пепел

Алек застана пред нея.

— Аз ще вървя напред, а ти ще ме следваш. Изабел ще пази тила ни.

Бавно заслизаха надолу, влажните ботуши на Клеъри се плъзгаха по изтърканите с времето стъпала. В подножието на стълбите имаше къс тунел, който водеше до огромна зала с мраморни бели арки с инкрустирани в тях полускъпоценни камъни. Редиците на мавзолеите тънеха в сенките, подобно на отровни гъби от вълшебна приказка. По-далечните от тях дори не се виждаха; магическата светлина не беше достатъчно силна, за да освети цялата зала.

Алек погледна надолу към мрачните редици.

— Никога не съм мислил, че ще вляза в Града на тишината — каза той. — Дори и когато умра.

— На твое място не бих била толкова тъжна — каза Клеъри. — Брат Джеремая ми каза какво правят със своите мъртви. Изгарят ги и използват по-голямата част от пепелта, за да направят мрамора на Града. Кръвта и костите на убийците на демони са сами по себе си мощна защита срещу злото. Дори и в смъртта си, Клейвът служи на каузата.

— Хммм — каза Изабел. — Така се показва уважение. Пък и вие, мундитата, също понякога изгаряте мъртвите си.

Това не го прави по-малко зловещо , помисли си Клеъри. Мирисът на пепел и пушек тежко висеше във въздуха, което й беше познато от миналия път, когато беше идвала тук, но сега сред тези миризми се долавяше още нещо, по-тежката и по-плътна смрад на гниещи плодове.

Изглежда, Алек също беше доловил миризмата, защото се намръщи и извади ангелската кама от колана с оръжията си.

— Арател — прошепна той и светлината на камата се сля с магическата на Клеъри, при което те съгледаха още едно стълбище и се спуснаха по него. Магическата светлина пулсираше в ръката на Клеъри като умираща звезда. Тя се запита дали тези камъни изобщо някога се изтощават, както става с батериите на джобно фенерче. Надяваше се, че не. Самата мисъл да се потопи в непрогледния мрак на това зловещо място я накара неволно да потрепери от ужас.

Миризмата на гниещи плодове ставаше все по-силна, когато най-накрая стигнаха до подножието на стълбите и се озоваха в друг дълъг тунел. Той извеждаше към зала, обградена с остри, издялани кости — Клеъри много добре си спомняше тази зала. Инкрустираните сребърни звезди искряха по пода като скъпоценни камъни. В средата на залата имаше черна маса. По гладката й повърхност личеше локва тъмна течност, която се стичаше надолу и образуваше рекичка на пода.

Преди, когато Клеъри беше застанала пред Съвета на мълчаливите братя, на стената зад масата бе висял сребърен меч. Сега мечът го нямаше, а на негово място стената бе опръскана с алена течност, образуваща огромно ветрило.

— Това кръв ли е? — прошепна Изабел. Не звучеше изплашено, а по-скоро изненадано.

— На такова ми прилича. — Алек огледа помещението. Сенките бяха плътни като боя и сякаш изпълнени с движение. Той стисна серафимската си кама.

— Какво ли може да се е случило? — каза Изабел. — Мълчаливите братя… мислех, че те са неуязвими…

Гласът й трепна, когато Клеъри се обърна и магическата светлина в ръката й образува странни сенки между остриетата. Едно от тях имаше по-особена форма. Тя се опита да усили магическата светлина, като я насочи право в тази посока.

На едно от остриетата, като червей на кука, бе нанизано мъртвото тяло на един от мълчаливите братя. Ръцете, раздрани и окървавени, висяха точно над мраморния под. Вратът му изглеждаше счупен. Кръвта се бе събрала в локва под него, съсирена и черна на магическата светлина.

Изабел ахна.

— Алек. Виждаш ли…

— Виждам. — Гласът на Алек беше мрачен. — Виждал съм и по-лоши неща. Тревожа се за Джейс.

Изабел се приближи и докосна черната базалтова маса, плъзна пръсти по повърхността й.

— Тази кръв е прясна. Когато и да се е случило това, не е било отдавна.

Алек се приближи към набучения труп на брата. От локвата кръв тръгваха влажни отпечатъци по пода.

— Стъпки — каза той. — Някой е минавал оттук. — Алек подкани с трепереща ръка момичетата да го последват. Те тръгнаха след него, като Изабел спря да избърше окървавените си ръце в меките си кожени наколенници.

Пътеката от стъпки водеше към тесен тунел и потъваше в тъмнината. Когато Алек спря и започна да се оглежда, Клеъри мина нетърпеливо покрай него, а пламъкът на магическата светлина разстла сребристобяла пътека пред тях. В края на тунела видя една двойна порта, която бе открехната.

Джейс.

Тя някак си усети, че той е наблизо. Почти се затича, ботушите й шумно тракаха по твърдия под. Чу как Изабел извика след нея, а после заедно с Алек също се затичаха, като шумно тракаха с токове. Когато стигна края на коридора, Клеъри се промуши през вратата и се озова в широко каменно помещение, преградено с редица метални решетки, вкопани дълбоко в земята. Едва различи една свита фигура отвъд решетките. Точно пред тях беше проснато отпуснатото тяло на един от мълчаливите братя.