Касандра Клеър - Град от пепел

— Обадиха им се преди няколко часа. Някаква фея била убита в Сентръл парк. Инквизиторката отиде с тях — обясни Алек.

— А не искахте ли и вие да отидете?

— Не бяхме поканени. — Изабел прибра двете си тъмни плитки в кок и забоде в него две малки стъклени ками. — Ще наглеждаш Макс, нали? Ние ей сега се връщаме.

— Но… — запротестира Клеъри.

— Ей сега се връщаме. — Изабел изскочи в коридора, последвана от Алек. Когато вратата се затвори след тях, Клеъри седна на леглото и погледна притеснено Макс. Никога досега не й се беше случвало да й поверят някое дете — майка й не и позволяваше да работи като детегледачка, а и тя самата не знаеше какво се говори на деца и как трябва да бъдат забавлявани. В случая малко й помагаше приликата на това момченце със Саймън на същата възраст, с тези мършави ръце и крака и твърде големите за лицето му очила.

На свой ред Макс също я гледаше изпитателно, не чак стеснително, но все пак внимателно и сдържано.

— На колко си години? — попита най-после той.

Клеъри се смути.

— На колко ти изглеждам?

— На четиринайсет.

— На шестнайсет съм, но хората си мислят, че съм по-малка заради ниския ми ръст.

Макс кимна.

— И при мен е така — каза той. — На девет години съм, а пък ме мислят за седемгодишен.

— На мен си ми изглеждаш на девет — каза Клеъри. — Какво е това, което държиш? Книга ли?

Макс извади ръката иззад гърба си. В нея държеше някаква широка, плоска книга с меки корици, с размера на онези малки списания, които се продават в кварталните магазинчета. Тази беше с шарена корица, изписана с японски йероглифи с английските им обозначения. Клеъри се засмя.

— Наруто — каза тя. — Не знаех, че харесваш манга. Откъде я взе?

— От летището. Харесват ми картинките, но не мога да чета текста.

— Дай на мен. — Тя отвори книжката, със страниците към него. — Чете се наопаки, от дясно на ляво, а не от ляво на дясно. И разлистваш страниците по посока на часовниковата стрелка. Знаеш ли какво означава това?

— Разбира се — каза Макс. За миг Клеъри се притесни да не го е отегчила. Той обаче изглеждаше доволен и когато си взе книгата обратно, отгърна на последната страница. — Това е девети брой — каза той. — Мисля, че преди това трябва да прочета останалите осем.

— Добра идея. Можеш да накараш някого да те заведе до Мидтаун Комикс или Забранената планета.

— Забранената планета ли? — смая се Макс, но преди Клеъри да обясни, Изабел се втурна през вратата, останала почти без дъх.

— Някой се е опитал да се свърже с института — каза тя, преди още Клеъри да е попитала. — Някой от мълчаливите братя. Нещо се е случило в Града от кости.

— Какво може да е това нещо?

— Не знам. Никога досега не съм чувала мълчаливите братя да молят за помощ. — Изабел беше направо отчаяна. Тя се обърна към брат си. — Макс, върви в стаята си и стой там, чу ли?

Макс стисна зъби.

— С Алек ще ходите ли някъде?

— Да.

— При мълчаливите братя ли?

— Макс…

— Искам и аз да дойда.

Изабел поклати глава; дръжките на камите в косата й блестяха като огън. — Категорично не. Прекалено малък си.

— И ти нямаш осемнайсет!

Изабел се обърна към Клеъри и я изгледа със смесица от тревога и гняв.

— Клеъри, би ли дошла за секунда.

Клеъри стана учудена… а Изабел я сграбчи за ръката и я издърпа от стаята, като затръшна вратата след себе си. След малко Макс заблъска от другата страна по нея.

— По дяволите — каза Изабел с ръка на дръжката на вратата, — би ли извадила стилито ми? В джоба ми е…

Клеъри трескаво извади стилито, което Люк й беше дал същата вечер.

— Използвай моето.

С няколко леки движения Изабел начерта заключваща руна на вратата. Клеъри още чуваше протестите на Макс отвътре, докато Изабел отстъпи от вратата и й върна с гримаса стилито.

— Не знаех, че и ти имаш.

— Било е на майка ми — каза Клеъри, след което мислено се укори. Не е било, а е на майка ми. То е на майка ми.

— Ехо — Изабел заблъска с юмрук по вратата. — Макс, ако огладнееш, в чекмеджето на нощното ми шкафче има десертни блокчета. Ще се върнем веднага, когато можем.

Последва още един гневен вик зад вратата; Изабел сви рамене и бързо тръгна надолу по коридора, придружена от Клеъри.

— Какво се казваше в съобщението? — попита отново Клеъри. — Просто, че има неприятности?

— Че е имало нападение. Това е.

Алек ги чакаше пред библиотеката. Бе сложил върху дрехите си черна кожена ризница, каквато си слагаха ловците на сенки. Ръцете му бяха защитени от специални ръкавици, а по китките и шията му се виеха знаци. На колана около кръста му блестяха серафимските ками, всяка от които наречена на някой ангел.