Касандра Клеър - Град от пепел

Стомахът на Клеъри се сви.

— Как няма да дойда! Той добре ли е? Защо, за Бога, тази инквизиторка го е хвърлила в затвора?

— Това не е точно затвор. Той е в Града на тишината — каза Алек, като се изправи на леглото и придърпа в скута си една от възглавниците на Изабел. Започна неволно да си играе с мънистените пискюли, обшити по краищата й.

— В Града на тишината? Защо?

Алек се поколеба.

— Под Града на тишината има килии. Там държат престъпниците, преди да бъдат депортирани в Идрис, където да се изправят пред Съвета. Такива, които са извършили истински престъпления. Убийци, вампири-изменници, ловци на сенки, които са нарушили споразумението. Ето на такова място е в момента Джейс.

— Затворен заедно с убийци? — Клеъри гневно скочи на крака. — Какво ви става, бе, хора? Защо не сте разстроени?

Алек и Изабел си размениха по още един поглед.

— Само за една нощ е — каза Изабел. — А и долу няма никой с него. Ние помолихме за това.

— Но защо? Какво е направил Джейс?

— Държал се е предизвикателно с инквизиторката. Това е причината, доколкото ми е известно — каза Алек.

Изабел седна на крайчеца на тоалетката си.

— Това е недопустимо.

— Значи инквизиторката е луда — каза Клеъри.

— Всъщност не е — отвърна Алек. — Ако Джейс беше войник в армията на мундитата, мислиш ли, че щеше да си позволи да противоречи на командира си? Изключено.

— Е, само по време на война. Но Джейс не е войник.

— Напротив, ние всички сме войници. Джейс е като всички нас. Има си йерархия и в нея инквизиторката е почти на върха. Джейс е почти в дъното. Би трябвало да се отнася към нея с повече уважение.

— Ако мислите, че той си е заслужил да бъде в затвора, тогава защо ме повикахте тук? Само за да се съглася с вас? Не виждам смисъл. Какво очаквате от мен?

— Не сме казали, че трябва да е в затвора — сопна се Изабел. — Само че би трябвало да се сдържа пред по-висшестоящи членове на Клейва. Пък и — добави по-тихо тя — мислех, че можеш да помогнеш.

— Да помогна? Как?

— Както ти казах и преди — рече Алек, — на Джейс сякаш му доставя удоволствие да се излага на опасност. Трябва да се научи да се пази, а в случая това означава да се разбира с инквизиторката.

— И ти мислиш, че аз ще съумея да го накарам да се пази повече? — попита Клеъри с нотка на недоверие в гласа.

— Не съм убедена, че изобщо някой е в състояние да накара Джейс да направи каквото и да било — каза Изабел. — Но мисля, че можеш да му напомниш, че има за какво да живее.

Алек сведе поглед към възглавницата в ръката си и с внезапна ярост дръпна пискюла. Мънистата се посипаха по леглото на Изабел като дъжд от преминаващ облак.

Изабел се намръщи.

— Алек, престани!

Клеъри искаше да каже на Изабел, че те са семейството на Джейс, а не тя, че техните думи имат много повече тежест пред Джейс, отколкото нейните изобщо някога биха имали. Ала в съзнанието й изплува гласът на Джейс, който казваше, че никога досега не се е чувствал като част от нещо. И че именно тя го е накарала да усети чувството за принадлежност.

— Може ли да отидем до Града на тишината и да го видим?

— Ще му кажеш ли да бъде по-любезен с инквизиторката? — настояваше Алек.

Клеъри помисли малко.

— Първо искам да чуя той какво ще каже.

Алек хвърли изтърбушената възглавница на леглото и намръщено се изправи. Преди да успее да каже нещо, на вратата се почука. Изабел стана от тоалетката и отиде да отвори.

Беше едно дребно, тъмнокосо момче, с очи, наполовина скрити зад очила. Беше облечено с джинси и някакъв суичър и носеше книга в ръка.

— Макс — каза Изабел с лека изненада, — мислех, че си заспал.

— Бях в оръжейната — каза момчето, което всъщност беше най-малкият син на семейство Лайтууд. — Но от библиотеката се чуват някакви шумове. Мисля, че някой се опитва да се свърже с института. — Той погледна към Клеъри. — Коя е тя?

— Това е Клеъри — каза Алек. — Тя е сестра на Джейс.

Макс ококори очи.

— Мислех, че Джейс няма нито братя, нито сестри.

— Всички мислехме така — отвърна Алек, като взе пуловера, който бе оставил върху един от столовете, и го облече. Косата му щръкна около главата като лек тъмен ореол, наелектризирана от статичното електричество. Той нервно я приглади надолу. — Най-добре да отида в библиотеката.

— И аз ще дойда — каза Изабел, като извади от чекмеджето златния си камшик, усукан в блестящо въже, и пъхна дръжката му в колана си. — Може нещо да се е случило.

— Къде са родителите ви? — попита Клеъри.