Касандра Клеър - Град от пепел

— Значи не искаш секс?

Той пусна ръцете й.

— Не съм казал това.

Тя се засмя и опряла две ръце на гърдите му, леко го бутна от себе си.

— Чакай да стана.

Той изглеждаше разтревожен.

— Нямах предвид, че искам само секс…

— Не е заради това. Искам да се преоблека. Нищо няма да се получи, докато съм с обути чорапи.

Гледаше я жално, докато вадеше пижамата си от гардероба, а после се отправи към банята. Преди да затвори вратата, тя се обърна към него.

— Ей сега се връщам.

Каквото и да бе отговорил, тя не го чу, защото вратата беше вече затворена. Изми зъбите си и остави водата да тече, докато се оглеждаше в огледалото, което приличаше на тези по лекарските кабинети. Косата й беше разрошена, а бузите й — поруменели. Това дали се брои за сияене, запита се тя. Нали влюбените сияят? Или може би това се отнасяше за бременните жени, не си спомняше точно, но беше сигурна, че трябва да изглежда малко по-различно. Все пак за първи път се целуваше толкова продължително… и беше хубаво, каза си тя, безопасно, приятно и удобно.

Вярно, бе целувала и Джейс в нощта на рождения си ден, но тогава не беше безопасно, нито удобно, нито можеше да се нарече приятно. Онази целувка сякаш разтваряше фибрите на тялото й за някакъв неясен копнеж по нещо по-горещо, по-сладко и по-тръпчиво. Стига си мислила за Джейс, смъмри се тя, но когато се погледна в огледалото, видя премрежените си очи и разбра, че тялото й помни, дори и разумът да не иска.

Пусна студената вода и наплиска лицето си, преди да посегне към пижамата. Хубава работа, установи тя, беше си взела долнището, но не и горнището. Саймън можеше и да се зарадва, но беше още твърде рано да се сложи край на спането с горнище. Върна се в спалнята само, за да открие, че Саймън е заспал в средата на леглото, гушнал възглавницата като човешко същество. Тя сподави смеха си.

— Саймън… — прошепна, но в това време се чу острото двукратно пиукане на мобилния й телефон, което сигнализираше, че е получила съобщение. Телефонът се намираше на нощната масичка, Клеъри го вдигна и видя, че съобщението е от Изабел.

Отвори телефона и трескаво зачете текста на съобщението. Прочете го два пъти, за да се увери, че не й се привижда. После се втурна към килера да вземе палтото си.

— Джонатан.

Гласът идваше от мрака: нисък, мрачен, до болка познат. Джейс примигна и отвори очи, но видя само тъмнина. Потрепери. Беше се свил на ледения каменен под. Сигурно беше припаднал. Ядоса се на собствената си слабост, на собствената си мекушавост.

Завъртя се и опъна пулсиращата си в белезниците китка.

— Има ли някой тук?

— Не може да не си познал собствения си баща, Джонатан — чу се отново гласът и този път Джейс го позна: твърд, равен, почти беззвучен. Опита се да се изправи на крака, но ботушите му се подхлъзнаха на нещо мокро и залитна назад, като силно удари раменете си в каменната стена. Веригата издрънча като хор от стоманени камбани.

— Ранен ли си? — Ярка светлина блесна и заслепи очите на Джейс. Той примигна, за да прогони влагата от очите си и видя Валънтайн, застанал от другата страна на решетката, до трупа на брат Джеремая. Магическият камък в ръката му пръскаше остра белезникава светлина из цялото помещение. Джейс видя следи от засъхнала кръв по стените… и скорошна кръв, малка локва от тази, която се стичаше от отворената уста на брат Джеремая. Усети как стомахът му се свива и си спомни за черната, безформена фигура, която бе видял, с нейните блестящи очи, подобни на скъпоценни камъни.

— Онова същество — каза задавено той. — Къде е то? Какво беше?

— Наистина си ранен. — Валънтайн се приближи до решетката. — Кой нареди да те заключат тук? Някой от Клейва ли? Семейство Лайтууд?

— Инквизиторката. — Джейс огледа тялото си. Имаше доста кръв по крачолите и ризата му. Не можеше да каже дали е негова. От белезниците му леко се процеждаше кръв.

Валънтайн го гледаше замислено през решетката. За първи път от години Джейс виждаше баща си, облечен в истинска бойна униформа — дебели кожени дрехи, в които се обличаха ловците на сенки, които позволяваха свобода на движенията и в същото време предпазваха кожата от всякакви видове демонска отрова. По ръцете и краката му имаше златно-сребърни гривни, всяка от които гравирана с релефни фигури и руни. През гърдите му минаваше широк ремък, а на него бе окачен меч, който блестеше над рамото му. Валънтайн клекна и изравни студените си черни очи с тези на Джейс, който с изненада откри, че в тях нямаше гняв.