Касандра Клеър - Град от пепел

Мракът на затвора в Града на тишината беше много по-плътен, отколкото Джейс изобщо някога си бе представял. Той не можеше да види очертанията на собствената си ръка на милиметри пред очите си, камо ли да види пода или тавана на килията. Това, което знаеше за килията, беше от беглия поглед, с който я обгърна на светлината на факлата, когато го въведе един от мълчаливите братя, който бе отворил залостената врата и го бе бутнал вътре като отявлен престъпник.

Всъщност може би точно за такъв го и мислеха.

Знаеше, че килията е постлана с каменен под, че три от стените са изсечени в скалата, а четвъртата представлява решетка от разположени една до друга пръчки, направени от сплав от сребро и злато и дълбоко забити в камъка. Знаеше, че в решетката има врата. Но също така знаеше, че покрай източната стена минава дълъг метален лост, на който мълчаливите братя бяха заключили едната скоба от чифт сребърни белезници, като другата беше сложена на китката му. Можеше да прави няколко крачки из килията, дрънчейки като духа на Марли, но само толкова. Вече беше протрил дясната си китка с безсмисленото опъване на белезниците. Все пак беше левичар — светъл лъч в непрогледния мрак. Не че това беше от кой знае какво значение, но беше утешително да знаеш, че по-сръчната ти ръка е свободна.

Започна отново да се разхожда по протежението на килията си, като ходом прокарваше пръсти по стените. Беше вбесяващо да не знае колко е часът. В Идрис баща му го учеше да познава времето по положението на слънцето, дължината на следобедните сенки, а нощем — по разположението на звездите в небето. Но тук нямаше звезди. И той започна да се пита дали изобщо някога ще види отново небето.

Джейс се спря. Ама че въпроси си задаваше. Разбира се, че щеше да види отново небето. Клейвът нямаше да го убие. Наказването със смърт се отреждаше на убийците. При все това страхът не го напускаше, беше се загнездил в гръдния му кош, подобен на непозната, внезапно появила се болка, Джейс не беше предразположен към пристъпи на паника — според Алек малко здравословна страхливост в някои случаи не би му навредила. Но страхът никога не бе имал особено въздействие върху него.

Спомни си думите на Мерис: „Ти никога не си се страхувал от тъмното.“

Така е. Тази тревога, която изпитваше, беше напълно нехарактерна за него. Не беше достатъчно просто да е тъмно, за да изпита страх. Той отново въздъхна леко. Просто трябваше да изкара нощта. Една нощ. Какво толкова. Пристъпи още една крачка напред, оковите му мрачно издрънчаха.

Някакъв звук разцепи въздуха и го накара да замръзне на мястото си. Беше висок, пронизителен вой, вик на неподправен и безпаметен ужас. Сякаш се издигаше все повече и подобно на звук от цигулка, ставаше все по-тънък и по-остър, докато накрая секна.

Джейс изруга. Ушите му кънтяха и усети ужаса в устата си, като тръпчив вкус на метал. Кой би могъл да предположи, че страхът има вкус? Притисна гръб към стената на килията и притаи дъх.

Звукът се появи отново, този път по-силен, а след него се чу още един писък и още един. Нещо изкънтя над него и Джейс неволно се наведе, но после се сети, че всъщност беше няколко нива под земята. Той чу още един тропот и в съзнанието му се оформи следната картина: портата на мавзолея е разбита, телата на мъртвите от векове ловци на сенки са пръснати навън, от тях не е останало нищо друго, освен скелети, крепящи се на изсъхнали сухожилия, разхвърляни из етажите на Града на тишината, с мършави, кокалести пръсти…

Стига! Джейс прогони видението с въздишка на досада. Мъртвите не могат да се върнат. Пък и те бяха нефилими като него, негови убити братя и сестри. Нямаше защо да се бои от тях. А и защо изобщо да се страхува? Сви ръце в юмруци, ноктите се впиха в дланите му. Беше под достойнството му да изпитва страх. Щеше да го преодолее. Щеше да го смаже. Пое дълбоко въздух, дробовете му се изпълниха тъкмо когато прозвуча още един писък, този път много силен. Джейс изпусна шумно въздуха от гърдите си и в този миг нещо силно изтрополи много близо до него и внезапно пред очите му блесна цветът на ярко, огнено цвете.

На светлината се показа брат Джеремая, с дясната си ръка държеше все още горяща факла, качулката му с цвят на пергамент се беше смъкнала и откриваше лице, с изписано на него гротескно изражение на страх. Зашитата му преди уста сега зееше отворена в безмълвен писък, кървавите нишки на скъсаните конци висяха от разкъсаните му устни. Кръв, черна на светлината на факлата, капеше по светлата му роба. Той направи няколко залитащи стъпки напред, протегна ръце… и тогава, докато Джейс гледаше с нямо недоумение, Джеремая залитна напред и се сгромоляса на пода. Джейс чу звук от строшаване на кости, когато тялото на архиваря се удари в пода и факлата се изплъзна от ръката му, като се търколи към плиткия каменен улей, издълбан в пода, точно пред залостената врата на килията.