Касандра Клеър - Град от пепел

Саймън сложи ръка на рамото й и я дръпна назад.

— Дръпни се от вратата. Да не си полудяла? Ами ако там има демон?

— Тогава на Люк сигурно ще му трябва помощ. — Погледна ръката му на рамото си и се усмихна дяволито. — Ти какво пазиш ли ме? Много мило.

— Клеъри! — извика я Люк от антрето. — Ела. Искам да те запозная с някого.

Клеъри потупа ръката на Саймън и я отстрани.

— Ей сега се връщам.

Люк се беше облегнал на касата на вратата със скръстени ръце. Ножът в ръката му магически беше изчезнал. На стълбите пред къщата стоеше момиче с къдрава кестенява коса, сплетена в множество тънки плитчици и с жълто-кафяво кадифено яке.

— Това е Мая — каза Люк. — Тъкмо за нея ви говорех.

Момичето погледна към Клеъри. На ярката светлина на верандата очите й имаха странен кехлибарено-зелен цвят.

— Значи ти си Клеъри.

Клеъри кимна.

— В такъв случай онзи тип, момчето с русата коса, което вилня в Луната на ловеца, е твой брат?

— Джейс — каза кратко Клеъри, на която не й се хареса натрапчивото любопитство на момичето.

— Мая? — Беше Саймън, който се показа иззад Клеъри, с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите му.

— Да. Ти беше Саймън, нали? По принцип не помня имена, но твоето съм запомнила. — Момичето му се усмихна, поглеждайки покрай Клеъри.

— Страхотно — каза Клеъри. — Сега вече всички се познаваме.

Люк се покашля и се изпъна.

— Исках да ви запозная, понеже през следващите няколко седмици Мая ще ме замества в книжарницата. Ако я видиш да влиза и излиза тук, не се безпокой. Тя си има ключ.

— И ще следя нещо да не се навърта навън — обеща Мая. — Демони, вампири, каквото и да е.

— Благодаря — каза Клеъри. — Сега се чувствам много по-спокойна.

Мая примигна.

— Иронизираш ли ме?

— Всички сме малко изнервени — каза Саймън. — Що се отнася до мен, бих бил спокоен, ако някой наглежда гаджето ми, докато е сама вкъщи.

Люк вдигна вежди, но нищо не каза. Клеъри рече:

— Саймън е прав. Извинявай, че бях груба с теб.

— Няма нищо. — Мая гледаше разбиращо. — Чух за майка ти. Съжалявам.

— И аз — рече Клеъри, обърна се и отиде в кухнята. Седна до масата и закри лицето си с ръце. Малко по-късно дойде и Люк.

— Извинявай — каза той. — Май не ти беше много до запознанства.

Клеъри го погледна през сплетените си пръсти.

— Къде е Саймън?

— Говори с Мая — каза Люк и Клеъри наистина долови гласовете им, тихи като ромон, в другия край на къщата. — Помислих си, че в този момент ще е добре за теб да си имаш дружка.

— Аз си имам Саймън.

Люк бутна нагоре падналите на носа му очила.

— Така ми се стори или той наистина каза гадже?

Тя едва не прихна при вида на обърканото му изражение.

— Май така каза.

— Това нещо ново ли е, или е нещо, което би трябвало да знам, но съм пропуснал?

— И аз не го бях чувала досега. — Тя свали ръце от лицето си и ги погледна. Сети се за руната, отвореното око, начертана върху опакото на дясната ръка на всеки ловец на сенки. — Нечие гадже — каза тя, — нечия сестра, нечия дъщеря. Никога преди не съм мислила, че ще бъда всичко това и още не съм наясно коя съм всъщност.

— То кой ли е наясно по този въпрос — каза Люк и Клеъри чу как вратата в другия край на къщата се затваря и после стъпките на Саймън, идващ към кухнята. С него нахлу и студеният нощен въздух.

— Имаш ли нещо против да остана тази нощ тук? — попита той. — Стана малко късно да се прибирам.

— Знаеш, че винаги си добре дошъл. — Люк погледна часовника си. — Ще отида малко да подремна. Утре трябва да стана в пет, за да съм в шест в болницата.

— Защо пък в шест? — попита Саймън, когато Люк излезе от кухнята.

— Защото от тогава са разрешени свижданията в болницата — каза Клеъри. — Няма нужда да спиш на дивана. Освен ако не искаш, де.

— Нямам нищо против да остана с теб и утре — каза той, като отметна нетърпеливо тъмната коса от очите си. — Никак даже.

— Знам. Имах предвид, че не е нужно да спиш на дивана, ако не искаш.

— Ами, къде другаде… — Гласът му секна, очите му се ококориха зад очилата. — О.

— Леглото е двойно — каза тя. — В стаята за гости.

Саймън извади ръцете си от джобовете. По бузите му се разля руменина. Джейс би се опитал да се държи на положение, на Саймън и през ум не му минаваше.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Той прекоси кухнята и отиде до нея, наведе се и я целуна леко и несръчно по устните. Тя се усмихна и се изправи.

— Все ни върви на кухни — каза тя. — Никакви кухни повече. — Решително го хвана за ръката и го поведе към гостната, където тя спеше.