Касандра Клеър - Град от пепел

Джейс се запита дали работата на инквизитор — може би не съвсем приятна професия — не бе направила Имоджин Херондейл малко чалната.

— За какво?

— За кукувицата — рече тя. — Кукувиците са паразити. Снасят яйцата си в гнездата на другите птици. Когато яйцето се излюпи, малкото кукувиче избутва другите птички от гнездото. Горките родители се претрепват от работа, за да осигурят достатъчно храна за огромната кукувица, убила собствените им деца и заела тяхното място.

— Огромна ли? — попита Джейс. — Да не намеквате, че съм дебел?

— Беше метафора.

— Аз не съм дебел.

— А аз — рече Мерис — не се нуждая от съжалението ти, Имоджин. Не мога да повярвам, че Клейвът ще накаже мен или съпруга ми за това, че сме решили да приберем при себе си сина на мъртъв приятел. — Тя изпъна рамене. — Не е като да не сме им казали какво сме направили.

— А аз никога не съм действал в ущърб на семейство Лайтууд по какъвто и да е начин — каза Джейс. — Работех здраво, учих усилено… баща ми може да е всякакъв, но е факт, че направи от мен истински ловец на сенки. Аз съм заслужил мястото си тук.

— Хич не ми защитавай баща си — каза инквизиторката. — Познавам го. Той беше… е … най-низкият човек на света.

— Низък ли? Кой го казва това? Какво изобщо значи „низък“?

Безцветните мигли на инквизиторката докоснаха бузите й, когато присви очи и се втренчи изпитателно.

— Ти си арогантен — каза най-после тя. — И не падаш по гръб. Баща ти ли те научи да се държиш така?

— Не и спрямо него — отсече Джейс.

— Но си същият като него. Валънтайн беше най-арогантният и неуважителен човек, когото някога съм срещала. Предполагам, че те е възпитал и ти да бъдеш такъв.

— Да — каза Джейс, неспособен повече да се сдържа. — От малък са ме учили да бъда зъл гений. Да дърпам крилата на пеперудите, да сипвам отрова в подземната вода — тези неща ги учех в детската градина. Мисля, че всички трябва да сме щастливи, задето баща ми инсценира собствената си смърт и така не се стигна до онази част от обучението ми, която засяга изнасилването и грабежа, иначе тежко и горко на всички.

Мерис изстена от ужас.

— Джейс…

Но инквизиторката я прекъсна.

— И точно като баща си не умееш да се владееш. Семейство Лайтууд са те разглезили и са позволили на лошия ти нрав да се разгърне. Може и да приличаш на ангел, Джонатан Моргенстърн, но аз много добре те познавам.

— Той е само едно момче — каза Мерис.

Нима го защитаваше? Джейс бързо я погледна, но тя отклони очи.

— Някога и Валънтайн беше само едно момче. Все пак, преди да се поровим в русата ти глава, за да търсим истината, предлагам да поохладиш малко страстите си. И аз знам точно къде това може да стане най-добре.

Джейс примигна.

— В стаята ми ли ще ме изпратите?

— Ще те изпратя в затвора в Града на тишината. След една нощ, прекарана там, смятам, че ще бъдеш по-склонен да разговаряш нормално.

Мерис ахна.

— Имоджин… не можеш!

— Напротив, мога. — Очите й блестяха като бръсначи. — Имаш ли нещо да ми кажеш, Джонатан?

Джейс гледаше втренчено и безмълвно. В Града на тишината имаше един куп нива, а той бе виждал само първите две, където се пазеше архивът и където заседаваха братята. Затворническите килии бяха на най-ниското ниво в града, под нивата на гробищния парк, където бяха погребани хиляди ловци на сенки. Килиите бяха предназначени за най-големите престъпници: вампири, станали измамници, магьосници, нарушили закона на Завета, ловци на сенки, пролели кръвта на собствените си събратя. Джейс не беше сторил нищо подобно. Как можа дори да й хрумне да го изпрати там?

— Добре постъпваш, Джонатан. Виждам, че вече си усвоил най-добрия урок, на който може да те научи Градът на тишината. — Усмивката на инквизиторката й придаваше вид на ухилен череп. — А именно как да си държиш устата затворена.

Клеъри тъкмо помагаше на Люк да разчисти остатъците от вечерята, когато на вратата отново се позвъни. Тя се стегна и стрелна с поглед Люк.

— Очакваш ли някого?

Той се намръщи и избърса ръцете си в кърпата за съдове.

— Не. Стой тук. — Тя видя как той посегна да вземе нещо от рафта и после излезе от кухнята. Нещо, което блестеше.

— Видя ли ножа? — Саймън подсвирна и стана от масата. — Неприятности ли очаква?

— Мисля, че той не е спирал да очаква неприятности — каза Клеъри, — или поне в последно време. — Надникна иззад вратата на кухнята и видя как Люк отваря външната врата. Чу гласа му, но не разбра какво каза. Но при всички случаи не звучеше тревожно.