Касандра Клеър - Град от пепел

Саймън наблюдаваше как Клеъри вдигна стилито като диригент палката си и започна леко да чертае някакви плетеници във въздуха помежду им.

— Това ми напомня за времето, когато моят дядо ми даде старите си стикове за голф.

Клеъри се засмя и свали ръката си.

— Да бе, само дето ти изобщо не ги ползваш.

— Надявам се и ти никога да не използваш това — каза Саймън и бързо погледна встрани, преди тя да му отговори.

От знаците се издигаше пушек, който образуваше черна спирала и издаваше задушлив мирис, идващ от собствената му изгоряла кожа. Баща му стоеше над него със стилито, върхът му пръскаше огнена жар, също като върха на пирограф, забравен на огъня.

— Затвори очи, Джонатан — каза той. — Болката е такава, каквато ти й позволиш да бъде. — Но ръката на Джейс се изви, без да иска, сякаш самата му кожа се сгърчи в желанието си да отхвърли стилито. Чу пукване, когато се счупи една кост на ръката му, после още една…

Джейс отвори очи и се взря в тъмнината, гласът на баща му се беше стопил като дим, разнесен от вятъра. Усети болка и металически вкус по езика си. Беше прехапал устната си. Треперещ, той се изправи в седнало положение.

Чу се отново изпукване и неволно сведе поглед към ръката си. Нищо й нямаше. Разбра, че звукът идваше някъде извън стаята. Някой колебливо чукаше на вратата.

Той се изтърколи от леглото и потрепери, когато босите му крака се опряха в студения под. Облече се в просъница и с отвращение изгледа измачканата си риза. Сигурно още миришеше на вълк. И всичко го болеше.

Почукването се повтори. Джейс прекоси стаята и отвори вратата. После примигна от изненада.

— Алек?

Алек, с ръце в джобовете на джинсите си, притеснено сви рамене.

— Извинявай, че толкова рано. Мама ме изпрати да те повикам. Иска да отидеш при нея в библиотеката.

— Колко е часът?

— Пет сутринта.

— А ти защо, по дяволите, си станал?

— Просто не съм си лягал. — По вида му можеше да се съди, че казва истината. Под сините му очи личаха тъмни сенки.

Джейс прокара ръка по разрошената си коса.

— Добре. Почакай една секунда, докато си сменя ризата. — Той се отправи към гардероба и зарови сред рафтовете прилежно сгънати дрехи, докато намери тъмносиня тениска с дълги ръкави. Внимателно съблече ризата, с която беше в момента — на места по кожата му имаше засъхнала кръв.

Алек извърна поглед.

— Какво ти се е случило? — Гласът му беше странно задавен.

— Сбих се с глутница вълци. — Джейс нахлузи синята тениска през глава. Така облечен, безшумно излезе след Алек в коридора. — Имаш нещо на шията си — забеляза той.

Алек вдигна ръка към шията си.

— Какво?

— Прилича на белег от ухапано — рече Джейс. — Всъщност какво си правил цяла нощ навън?

— Нищо. — Алек се изчерви като домат и все още с ръка на шията си, тръгна по коридора. Джейс го последва. — Излязох да се поразходя в парка. Опитвах се да прочистя главата си.

— И налетя на вампир?

— Какво? Не! Паднах.

— На шията си? — Алек издаде звук, от който Джейс заключи, че е по-добре да не коментира повече. — Добре, както и да е. Защо ти беше нужно да си прочистваш главата?

— Ти. Родителите ми — рече Алек. — След като си тръгна, майка ми дойде и ни обясни защо е ядосана. Разказа ни и за Ходж. Между другото, много ти благодаря, че не ми разказа.

— Извинявай. — Джейс се изчерви на свой ред. — Някак си сърце не ми даде да го направя.

— Във всеки случай не прави добро впечатление. — Алек най-после свали ръка от шията си и се обърна с укор към Джейс. — Изглежда така, сякаш криеш нещо. Нещо, свързано с Валънтайн.

Джейс рязко се спря.

— Мислиш, че съм излъгал? За това, че не знаех, че Валънтайн е мой баща?

— Не! — Алек беше поразен, дали от въпроса или от страстта, с която Джейс го зададе. — Пък и не ме интересува кой е баща ти. За мен това е без значение. Ти си си все същият.

— Но повдигна въпроса. — Думите прозвучаха студено, преди да успее да ги спре.

— Казах го просто така — рече помирително Алек. — Понякога си малко… рязък. Просто помисли, преди да кажеш нещо, само за това те моля. Никой тук не ти мисли лошото, Джейс.

— Е, благодаря ти за съвета — каза Джейс. — Знам пътя до библиотеката.

— Джейс…

Но той беше вече тръгнал, без да обръща внимание на безпокойството на Алек. Джейс не обичаше някой да се тревожи за него. Това го караше да се чувства така, сякаш наистина имаше повод за притеснение.

Вратата на библиотеката беше открехната. Джейс влезе, без да чука. Това беше една от любимите му стаи в института — имаше някакъв уют в старомодната смесица от дърво и месинг, подвързаните с кожа и кадифе книги, наредени по стените, приличаха на стари приятели, които очакват неговото завръщане. Когато отвори вратата, го лъхна силна струя студен въздух. На мястото на огъня, който обикновено пламтеше в огромната камина през цялата есен и зима, сега имаше купчина пепел. Лампите бяха угасени. Единствената светлина се процеждаше през тесните сводести прозорци и люка, намиращ се на високия таван.