Касандра Клеър - Град от пепел

— И Джейс е решил да остане там и да се разбере с онази инквизиторка? Не е искал да си тръгне? — попита Саймън.

— Няма друг избор, ако иска да живее като ловец на сенки — каза Люк. — А това, да бъде нефилим, означава много за него. Познавах и други ловци на сенки като него, още навремето в Идрис. Ако това му се отнеме…

Чу се познатото иззвъняване на вратата. Люк хвърли кърпата върху кухненския плот.

— Ей сега се връщам.

Едва излязъл от кухнята, и Саймън рече:

— Наистина ми е странно да гледам на Люк като на човек, който е бил ловец на сенки. По-странно и от това да мисля за него като за върколак.

— Сериозно? Защо?

Саймън сви рамене.

— Бях чувал за върколаци и преди. Те са сравнително познати като вид. Да се превръщаш във вълк всеки месец, по̀ може да се приеме. Но тази история с ловците на сенки… приличат ми на сектанти.

— Не приличат на сектанти.

— Напротив, точно на такива приличат. Ловът на демони запълва целия им живот. И гледат останалите отвисоко. Наричат ни мундита. Сякаш те не са човешки същества. Не се сприятеляват с обикновени хора, не ходят на същите места, не разбират шегите ни, мислят се за нещо повече от нас. Саймън протегна длъгнестия си крак и приглади оръфаните ръбове на дупките на джинсите си. — Днес срещнах още един върколак.

— Не ми казвай, че си се срещнал с Чудатия Пит в Луната на ловеца. — Тя усети някакво тревожно свиване в стомаха, но не можеше да каже с точност кое го бе причинило. Може би напрежението от неизвестното.

— Не. Едно момиче — каза Саймън. — Колкото нас. Казва се Мая.

— Мая ли? — Люк се беше върнал в кухнята, с квадратна бяла кутия от пица в ръце. Той я тупна на масата и Клеъри посегна да я отвори. Мирисът на изпечено тесто, доматен сос и кашкавал й напомни колко прегладняла беше. Откъсна си едно парче, без да дочака Люк да плъзне по масата чиния към нея. Той седна, като се усмихваше и клатеше глава.

— Значи Мая е от твоята глутница, така ли? — попита Саймън, като си взе парче пица.

Люк кимна.

— Точно така. Тя е добро дете. Оставих я да наглежда книжарницата тук, докато бях в болницата. Съгласи се да й платя с книги.

Саймън погледна Люк над пицата си.

— С парите ли си закъсал?

Люк сви рамене.

— Парите никога не са били важни за мен, а глутницата сама се грижи да си ги изкарва.

Клеъри рече:

— Когато закъсвахме с парите, мама винаги казваше, че ще продаде някоя от вещите на баща ми. Но откакто се оказа, че човекът, когото мислех за свой баща, не е мой баща, се съмнявам това да са били вещите на Валънтайн…

— Майка ти продаваше бижутата си едно по едно — каза Люк. — Валънтайн й беше подарил някои от семейните ценности, принадлежали на поколения Моргенстърн. Дори и най-малката дрънкулка би имала висока тръжна цена. — Той въздъхна. — Сега ги няма, вероятно Валънтайн ги е открил при потрошаването на стария ви апартамент.

— Е, надявам се, че все пак е било някаква утеха да му разпродава нещата на парче — каза Саймън и си взе трето парче пица.

Направо е смайващо, мислеше си Клеъри, как едно момче в тийнейджърска възраст е в състояние да яде толкова много, без да качи и грам или поне да му прилошее.

— Сигурно ти е било странно да видиш Мерис след толкова много години — каза тя на Люк.

— Чак странно, не. Мерис не се е променила много от времето, когато… всъщност сега повече от всякога прилича на себе си, ако разбираш какво имам предвид.

Клеъри разбираше. Начинът, по който изглеждаше Мерис Лайтууд, напълно отговаряше на представата й за слабото, тъмнокосо момиче на снимката, която Ходж й бе дал, онова, с надменно притиснатата към гърдите брадичка.

— Какво смяташ, че изпитва тя към теб? — попита. — Наистина ли мислиш, че са се надявали да си мъртъв?

Люк се усмихна.

— Може би не от омраза, не, но безспорно щеше да им е по-удобно и по-малко объркващо, ако бях мъртъв. Това, че съм не само жив, но и водач на глутница в центъра на града, едва ли е нещо, което са очаквали. Освен това тяхната работа е да пазят мира между долноземците… и ето, появявам се аз, имам стари сметки за уреждане с тях и куп причини да желая отмъщение. Притеснени са, защото съм непредсказуем.

— Така ли е? — попита Саймън. Бяха приключили с пицата и без да поглежда, посегна към една от коричките на Клеъри. Знаеше, че тя не ги обича. — Искам да кажа, наистина ли си непредсказуем?

— Няма такова нещо. Достатъчно зрял съм. Човек на средна възраст.

— Като се изключи това, че веднъж месечно се превръщаш във вълк и тичаш наоколо, като от време на време разкъсваш нещо — каза Клеъри.